— Вероятно госпожица Уедърел смята, че златото е платено на господин Манъринг.
— Да, но не мислиш ли, че в такъв случай госпожа Уелс не би отишла да си я поиска от него? Двамата не е като да не се познават, те са стари приятели от едно време. Не, според мен е много по-вероятно госпожа Уелс изобщо да не подозира за роклите.
— Хмм…
— Манъринг не желае да я вземе — продължи Гаскоан, — тъй като се опасява от евентуални последствия, а аз определено нямам намерение да я нося в банката. Затова тя още си стои под леглото ми.
— Ясна ли е вече стойността на златото?
— Да, помолих за неофициална оценка и господин Фрост мина да го погледне. Според него стойността е от порядъка на сто и двайсет лири.
— Е, надявам се за доброто на госпожица Уедърел, че тя не се е доверила на госпожа Уелс. Страх ме е да си помисля какво би сторила госпожа Уелс, ако разбере за това. Сигурен съм, че ще обвини Анна за загубата на съкровището.
Французинът рязко остави вилицата.
— Хрумна ми нещо — рече той. — Нали златото от роклите е същото, което после се е появило в дома на Уелс? В такъв случай, ако искът на вдовицата бъде признат за основателен и тя получи съкровището като наследство, ще си върне всичко, като се изключи златото от оранжевата рокля. Няма да е на загуба.
— Опитът ми показва, че хората рядко са доволни да приключат без загуба — отвърна Муди. — Ако съм отгатнал правилно характера на Лидия Уелс, тя ще е бясна, че роклите са били у Анна, независимо какви са били намеренията на Анна и независимо какъв е крайният резултат.
— Но ние можем да бъдем почти напълно сигурни, че Анна не е знаела за златото в роклите.
— Ах, Гаскоан, въпреки младостта си притежавам известни познания за нежния пол и мога да ви уверя категорично, че жените не обичат някой друг да носи роклите им без позволение.
Секретарят на съда се засмя и развеселен от шегата, се зае да довърши обяда си в добро настроение.
Без да оспорваме истинността на наблюдението на Муди, редно е да поясним, че неговите „познания“, както той се изрази, може да се нарекат емпирични само доколкото се дължаха на внимателни наблюдения на поведението на покойната му майка, мащехата му и двете лели по майчина линия, казано по-просто, адвокатът никога не бе имал любовница и не знаеше почти нищо за жените, освен как да се държи с тях любезно и да засвидетелства синовната си почит. В разрез с естествените пориви на младостта пределите на опита му бяха с големината на ключалката, през която беше зървал, метафорично казано, здрачните покои на зрелостта. В интерес на истината той се беше сблъсквал с достатъчно възможности да разшири кръгозора си, да отключи вратата и да пристъпи в тази забранена за чужди вмешателства обител, ала ги беше отхвърлял със същото притеснение и сковано придържане към доброто възпитание, с които сега отблъскваше закачките на Гаскоан.
Когато беше на двайсет и една години, една гуляйджийска обиколка из Лондон го беше отвела — по обичайните пътища и канали — до осветен с газови фенери двор недалече от пазара Смитфийлд. Там според състудентите му се събираха най-търсените уличници, които носеха червени жакети с месингови копчета — последния писък на парижката мода по това време — и с облеклото си хвърляха в смут английските дами. Военната кройка на жакетите им придаваше решителен и смел вид, ала въпреки това те се преструваха на свенливи, срамежливо извръщаха глави, мятаха погледи през закръглените си рамене, правеха се на скромни, кикотеха се и въртяха крачета насам-натам. Оглеждайки ги, Муди изведнъж изпита тъга. Сети се за баща си — колко пъти още от дете го беше заварвал из скритите кътчета на къщата с някоя непозната в скута? В спомените му тези жени неизменно охкаха и пъшкаха, грухтяха като прасета или крещяха с неестествено писклив глас и винаги оставяха след себе си силна лепкава миризма, миризмата на театър. Докато другарите на Муди вадеха суверени и теглеха жребий кой ще е първи, той тихомълком се изсули от двора, спря файтон и се прибра да си легне. От този миг нататък за него беше въпрос на чест да не постъпва като баща си, да не падне в ноктите на бащините пороци, да бъде по-добър човек. И все пак колко лесно беше — да извади своя суверен, да издърпа сламка от жребия, да избере някое момиче с червен жакет и да го последва по калдъръма до задната стена на църквата! Приятелите му в колежа подозираха, че си е поставил за цел да стане свещеник, и много се изненадаха, когато след няколко години той избра попрището на адвокат.
Читать дальше
