Муди педантично подравни ножа и вилицата в празната си чиния.
— Боя се, че всички предпочитаме господин Стейнс да се окаже убит, дори и аз и ти, дето изобщо не го познаваме. Счупеният врат не би ни задоволил.
Сакото му висеше на облегалката на стола. Той си даваше сметка, че ще е невъзпитано да го вземе и да го облече, след като приятелят му още се хранеше, но мисълта, че сандъкът му най-сетне е пристигнал, не му даваше мира, той нямаше търпение да си тръгне и да се прибере. Не само че все още не знаеше дали багажът му е оцелял след крушението, но не беше сменял дрехите си от три седмици.
Секретарят на съда цъкна с език.
— Горкият Стейнс — рече той. — Сега госпожа Уелс го използва за забавление! Ако духът ми бъде призован на такъв сеанс с билети по един шилинг, ще бъда страшно възмутен. Едва ли бих приел подобна покана.
— Ако мен ме призоват, ще изпитам облекчение и веднага ще се отзова — отвърна Муди. — Предполагам, че отвъдното е доста мрачно място.
— Защо?
— Ние цял живот мислим за смъртта. Ако не беше тя да отвлича вниманието ни, сигурно щяхме да умираме от скука. Не би имало какво да избягваме, какво да отлагаме, за какво да се чудим. Времето не би имало никакво значение.
— А и ще е забавно да шпионираме живите — добави Гаскоан.
— Напротив, според мен това би ни накарало да се почувстваме страшно самотни. Да гледаме отвисоко този свят, без да можем да го докоснем, да го променим…
Гаскоан посегна към солницата.
— Чувал съм, че в поверията на местните жители след смъртта на човека душата му се превръща в звезда.
— Това е най-добрата причина, която съм чувал досега, да остана да живея тук.
— И ще си татуираш лицето, и ще носиш сламена поличка?
— Може и да го направя.
— Държа да го видя — рече секретарят на съда и отново взе вилицата. — Ще е далеч по-любопитно, отколкото да гледам как нахлупваш широкопола шапка, обуваш високи до коленете ботуши и почваш да промиваш злато! Още не мога да повярвам, че сериозно се каниш да го направиш!
Муди си беше купил походна постелка, корито и златотърсачески дрехи от молескин и шевиот, но като се изключеха няколко неособено въодушевени разходки до Кънери, още не се беше заел с търсенето на злато. Не се чувстваше готов да започне новия си живот и беше решил да изчака да бъде разгадана мистерията около Емъри Стейнс и Кросби Уелс, като си повтаряше, че е принуден на тази стъпка под натиска на обстоятелствата, а всъщност по цял ден нямаше какво да прави, освен да дебне да се появят нови сведения и от вече наличните да си съчинява хипотези като Гаскоан.
Вече на два пъти беше удължавал престоя си в „Короната“ и следобед на осемнайсети февруари щеше да го направи за трети път. Едгар Клинч го беше поканил да се премести в „Скарата“ и дори му беше предложил стаята на Анна Уедърел, която сега стоеше празна. Прекрасната гледка над покривите на Хокитика към заснежените Алпи на изток нямало да бъде оценена от някой прост златотърсач, а Муди, бидейки джентълмен, със сигурност щял да намери наслада в хармонията на природата, която другите вероятно изобщо нямало да забележат. Младият мъж обаче беше отклонил поканата любезно, беше се привързал към „Короната“, колкото и да беше занемарена, а освен това не искаше да се сближава прекалено с Едгар Клинч, тъй като все още беше вероятно да се стигне до съд заради скритото съкровище на Кросби Уелс и в такъв случай съдържателят заедно с Нилсен, Фрост и още десетина мъже щяха да бъдат призовани да дадат показания. Тринайсетимата се бяха заклели да пазят в тайна събранието в „Короната“, но Муди, който не вярваше особено на честността на другите, не обичаше да разчита на чуждите думи, пък и предполагаше, че с времето поне един от останалите дванайсетима ще наруши даденото обещание, и затова беше решил да страни от тях. Междувременно се беше представил на Алистър Лодърбак и двамата бързо установиха, че заради юридическото си образование имат неколцина общи познати, адвокати и съдии в Лондон, някои от които политикът възхваляваше, други хулеше, а трети отхвърляше пренебрежително с категоричност, която не допускаше нито прекъсване, нито отговор. Муди го беше изслушал любезно, но като цяло не беше останал с благоприятно впечатление и си беше тръгнал с намерението да не повтаря срещата. За него беше ясно, че Лодърбак е човек, който не си прави труда да печели благоволението на хора, чиито връзки не би могъл да използва.
Противно на очакванията си Муди беше склонен да симпатизира по-скоро на тъмничаря Джордж Шепард, отколкото на Лодърбак. Той не познаваше Шепард, само го беше зърнал веднъж отдалече на едно обществено събрание на „Гуляйджийска“, но се възхищаваше на сдържаността и безукорната му вежливост, колкото и да беше тя студена и скована. Присъствалите в „Короната“ бяха нарисували твърде неласкав портрет на тъмничаря, като в същото време открито бяха изразили съчувствието си към Лодърбак, и това само показваше, мислеше си Муди, че човек не бива да вярва на чуждите преценки за нечий нрав. Човешкият темперамент беше неустойчива смесица от възприятия и обстоятелства и за младия мъж не подлежеше на съмнение, че не би могъл да зърне истинския Шепард в направеното от Нилсен описание на тъмничаря, нито пък истинския Нилсен в думите на Шепард.
Читать дальше
