Льовентал беше стигнал до последния абзац, когато го сепна издрънчаването на камбанката. Той стана, остави писалката върху попивателната хартия, прекоси помещението и нагласи на лицето си доброжелателна усмивка, която застина едва забележимо, когато вестникарят зърна кой стои на прага.
Новодошлият беше облечен в дълго сиво палто с велурени ревери и маншети, ушито от плътен и лъскав като тюленова кожа плат, чийто цвят се променяше при всяко помръдване. Вратовръзката беше нагласена високо на гърлото, реверите на жилетката с остра яка бяха вдигнати и придаваха внушителен вид на раменете и на без това дебелия врат. Чертите на лицето бяха груби, все едно изсечени от твърд минерал, най-обикновен тежък камък, който не може да бъде шлифован. Устата беше широка, носът беше чупен, челото беше високо. На лявата буза се виждаше сребрист на цвят тънък белег, който се извиваше от крайчеца на окото надолу към челюстта.
Колебанието на Льовентал трая само миг. В следващия той се втурна напред, като отриваше пръсти в престилката, усмихна се широко и протегна ръце към госта.
— Господин Уелс! Радвам се да ви видя! Добре дошли отново в Хокитика!
Франсис Карвър присви очи, но не захапа примамката.
— Искам да публикувам обявление — рече той.
Не пристъпи към вестникаря, остана на прага, тъй че между двамата да остане няколко метра разстояние.
— Заповядайте, заповядайте. Ако позволите да добавя, за мен е чест. Поласкан съм, че за втори път се обръщате към мен. Щях да съжалявам много, ако бях загубил клиент поради неволна грешка.
Карвър отново си замълча. Не беше свалил шапката си и сега не посегна към нея. Грубостта му обаче не отблъсна вестникаря. Той се усмихна ведро и продължи:
— Но да оставим миналото, господин Уелс, да говорим за настоящето! Кажете ми какво мога да направя за вас.
Този път лицето на капитана помръкна и в очите му проблесна раздразнение.
— Карвър — поправи го той. — Името ми не е Уелс.
Льовентал доволно долепи длани. Палецът и показалецът на дясната му ръка бяха потъмнели от мастилото и когато сплетеше пръсти, се получаваше нещо като райе, все едно ръцете принадлежаха на две различни създания, едното черно, а другото — бяло.
— Навярно паметта ми ме подвежда — поде той, — ала ми се струва, че си ви спомням съвсем ясно. Не идвахте ли при мен преди година? Носехте акт за раждане. Публикувахте обявление за изчезнал пътен сандък, за който предлагахте възнаграждение. Само че стана някакво объркване относно името ви. При отпечатването направих грешка, пропуснах средното ви име и вие се върнахте на другата сутрин да ме поправите. Ако не се лъжа, актът за раждане беше на името Кросби Франсис Уелс. Кажете ми, моля, да не би да съм се заблудил?
Карвър отново не отговори.
— Винаги са ми казвали — добави вестникарят с ясното съзнание, че поема риск с безочливото си нахалство, но се надяваше по този начин да предизвика някакъв отклик, — че имам изключително добра памет.
Льовентал знаеше, че Карвър се е настанил в „Палас“ и оттам ръководи неприятните разправии около изваждането на сушата на корпуса на „На добър час“. Това начинание със сигурност би трябвало да бъде извършено потайно и без да се допускат външни лица, ако капитанът искаше да скрие труп на борда, но всички твърдяха — включително и превозвачът Томас Балфор, — че в действията на Карвър няма нищо скрито-покрито. Той беше предал опис на товара на капитана на пристанището, бе провел среща с представителите на превозваческите дружества в Хокитика, за да си оправят сметките, и няколко пъти беше ходил с лодка до заседналия в плитчините кораб заедно с корабостроители и прекупвачи.
— Не съм Уелс — обади се най-сетне Карвър. — Онова беше от името на друг. Вече няма значение.
— Прощавайте — отвърна любезно Льовентал. — Значи господин Кросби Уелс е бил загубил сандъка си и вие сте му помагали да го открие.
Миг мълчание, после капитанът кимна.
— Да.
— Е, дано сте успели да го намерите. Вярвам, че сандъкът в крайна сметка е стигнал до притежателя си?
Карвър раздразнено отметна глава.
— Няма значение — рече той. — Обясних ви вече.
— О, щях да пропусна да изкажа съболезнованията си, господин Карвър.
Капитанът впи очи в него.
— Вестта за смъртта на господин Уелс много ме опечали — продължи Льовентал. — Нямах честта да го познавам, но всички твърдят, че е бил порядъчен гражданин. О, надявам се, че не от мен научавате за смъртта на своя приятел?
Читать дальше
