Няколко дни след потъването на кораба Томас Балфор беше признал пред Лодърбак, че сандъкът му с документи и лични вещи е изчезнал от Гибсъновия вълнолом най-вероятно заради неволна грешка при разтоварването. Политикът изслуша обясненията му мрачно, без да прояви кой знае какъв интерес. След като „На добър час“ беше на дъното, не се налагаше Лодърбак да се занимава с Франсис Карвър, за да си върне любимия кораб, и документът за продажбата на платнохода, прибран в сандъка сред личните му вещи, вече не му трябваше.
През изминалите седмици Лодърбак беше усвоил привичката вечер до късно да играе на зарове: когато се чувстваше унил и без късмет, той често ставаше жертва на слабостта си към хазарта. Естествено, настояваше Джок и Огъстъс Смит също да се отдадат на порока, понеже не можеше да седи сам на масата. Те покорно се подчиняваха, макар че проявяваха изключителна предпазливост в залагането и се оттегляха рано-рано. Лодърбак играеше с мрачната решителност на човек, за когото победата е въпрос на живот и смърт, ала залагаше пестеливо, тъй пиеше и уискито, на малки глътки, за да му стигне до сутринта.
— Няма да си тръгнеш още днес следобед, нали? — попита той настойчиво и с нотка на съжаление в гласа.
— Напротив — отвърна Балфор, — потеглям веднага. Искам да съм в Хокитика преди вечеря.
— Отложи с един ден — помоли Лодърбак. — Ела довечера в Гърнси да похвърляме зарове. Няма смисъл да пътуваш сам. Аз трябва да остана да прережа лентата сутринта, но ще съм в Хокитика утре до обяд. Най-късно.
Превозвачът поклати глава.
— Не мога. Утре сутринта пристига голяма пратка. Още призори.
— Толкова ли е наложително да присъстваш лично?
— А, трябва ми време да си оправя сметките — усмихна се Балфор. — От сряда насам олекнах с дванайсет лири и както знаеш, тези дванайсет лири отидоха в твоя джоб. По лира за всяка страна на зара.
(Той скри истинската причина да бърза, а именно желанието да присъства довечера на „духовната беседа на по чашка“ в салона на „Скитническа слука“. Не беше отварял пред Лодърбак дума за вдовицата, откакто той му беше доверил за връзката си с нея, понеже смяташе за по-благоразумно да го остави да повдигне въпроса, когато и както сметне за добре. Политикът също избягваше да споменава госпожа Уелс, макар Балфор да усещаше, че мълчанието му е измъчено и дори отчаяно, сякаш той можеше всеки миг да се пречупи и да изкрещи името ѝ.)
— Това ме връща към ученическите години — рече Лодърбак. — Тогава, ако ни хванеха, получавахме по един удар с камшика за всяка точка от зара. Зарът има двайсет и една точки. Никога няма да забравя тази незначителна подробност.
— Няма да остана, докато ми измъкнеш още двайсет и една лири, ако за това намекваш.
— Не, остани — настоя политикът. — Само още една вечер.
— Виж каква хубава папрат — посочи Балфор и тя наистина беше прекрасна, извита като охлюв на цигулка.
Той я докосна с дулото на пушката.
Промяната в държанието на Лодърбак се беше отразила твърде зле на приятелството между политика и превозвача. Томас Балфор беше сигурен, че Лодърбак не му е казал цялата истина за отношенията си с Франсис Карвър и Кросби Уелс, и заради това недоверие той хич не беше склонен да му угажда. На несекващите оплаквания на политика по адрес на Уестланд, плитчините, студената храна, модерните яки на ластик, имитациите, немската горчица, премиер-министъра, рибешките кости, показността, зле направените ботуши, дъжда и така нататък Балфор откликваше с далеч по-малък ентусиазъм и съчувствие отпреди, да речем, един месец: Лодърбак беше изгубил преимуществото си и двамата го знаеха. Политикът обаче отказваше да приеме, че приятелството им е поохладняло, и продължаваше да се обръща към Балфор както преди, тоест покровителствено, леко надменно и много рядко смирено, а превозвачът, който също можеше да бъде горделив, ако решеше, все тъй изпитваше неприязън към него.
Те отвързаха конете, яхнаха ги и се отправиха в бавен тръс към Кумара. По някое време Лодърбак поде отново атаката си.
— Бяхме говорили на връщане да спрем на Гледка. Да видим основите на затвора.
— Да — отвърна Балфор. — Ще ми разкажеш после.
— Значи трябва да ходя сам.
— Сам, с Джок и Огъстъс! Сам в компания от трима!
Лодърбак се размърда недоволно на седлото.
— Как се казваше тъмничарят, Шефилд ли?
Превозвачът го стрелна с поглед.
— Шепард. Джордж Шепард.
— Шепард, да. Чудя се дали няма мерак за мирови съдия. Справил се е добре с отпуснатия му бюджет, щом вече е задвижил строежа.
Читать дальше
