— Входът е три шилинга — добави вестникарят, в случай че маорът не умее да чете и умело го прикрива.
— Три шилинга ли? — възкликна Тафарей и вдигна изненадано поглед. Сумата беше твърде висока за салонно забавление. — И защо?
Льовентал вдигна рамене.
— Тя знае, че може да сложи каквато си поиска цена. Ако човек се постарае, може и да си избие парите от брендито, то ще е в неограничени количества. Но сте прав, това си е пладнешки обир. Разбира се, половината хора ще отидат, за да разменят по някоя дума с Анна. Тя е истинската атракция, истинската примамка! От три седмици почти не е излизала от „Скитническа слука“. Един господ знае какво става вътре.
— Бих искал да публикувам обявление — оповести Тафарей и захвърли грубо вестника на бюрото, тъй че той се преметна и падна върху печатарската форма.
— Заповядайте — отвърна неодобрително Льовентал и посегна към писалката. — Готов ли сте с текста?
— „Водач маор, много опитен, владее отлично английски, познава околността, предлага услугите си на земемери, златотърсачи, изследователи и т.н. Успехът и безопасността са гарантирани.“
— Земемери, златотърсачи, изследователи… — повтори вестникарят, докато пишеше. — Успехът и безопасността… Много добре. И накрая добавям вашето име, нали?
— Да.
— Ще ми трябва и адрес. Ще се задържите ли в града?
Тафарей се поколеба. Възнамеряваше довечера да се върне в долината Арахура и да пренощува в изоставената къща на Кросби Уелс, само че предпочиташе да го запази в тайна, тъй като Льовентал беше близък с Едгар Клинч, мъжа, на когото сега принадлежеше имотът.
През трите седмици след срещата в „Короната“ мислите на маора често се връщаха към Клинч, защото въпреки сделките между племето му и пакеха от последното десетилетие той все още смяташе долината Арахура за своя и сърцето го присвиваше всеки път, когато късче земя на тетай путини биваше закупено не за да бъде използвано, а за да се трупа печалба. Доколко-то Тафарей знаеше, Клинч не беше стъпвал в долината и след като се беше сдобил с имота, дори не си беше направил труда да обиколи границите му. Защо го беше купил? Дали възнамеряваше да се засели там? Да обработва земята? Да сече дървета? Да прегради реката? Или да изкопае галерия да търси злато? Не беше пипнал къщата на Кросби, освен дето беше изнесъл всичко, което можеше да се продаде, и то не го беше направил сам, а беше наел друг. Подобно вложение беше празно, без стойност, то не изискваше нито умение, нито любов, нито часове търпелив труд и печалбата от него можеше само да бъде прахосана, понеже каквото идваше от прахосване, на свой ред щеше да бъде прахосано. Тафарей нямаше как да уважава човек, който смята земята за обикновено капиталовложение. Земята не можеше да бъде сечена, както се секат пари! Човек можеше единствено да живее на нея и да я обича.
Тук маорът не проявяваше двуличие. Беше обиколил от край до край острова било то пеша, било на кон или с лодка еднодръвка. Можеше да си представи цялото протежение на брега като на богато илюстрована карта: далече на север Мохикинуи и Карамея, дебелите росни мъхове, восъчните дървета, плетеницата от ухаещи на пръст храсталаци, отронилите се от палмите никау перести листа, които лежаха на земята големи и тежки като перки на кит, на юг лъскавата бронзова нишка на река Тарамакау, назъбените кули в Пунакайки, блатистите равнини северно от Хокитика, над които винаги беше надвиснала мъгла и ръмеше, след това сгушените езера, смълчаните гъсто обрасли долини, набраздените в сиво и синьо извити ледници, гребена на високите Алпи, а отвъд тях Окаху и Махитахи, най-южните точки на острова с просторни каменисти плажове, изпъстрени тук-там с изхвърлени дънери на огромни дървета, където вълните биеха брега в непрестанна канонада, на която вятърът пригласяше с несекващ вой. След Окаху брегът изтъняваше и ставаше стръмен и непроходим. Отвъд лежаха дълбоките води на южните фиорди, където слънцето се скриваше рано зад внезапно появилите се зъбери и водата се тъмнееше като старо сребро, а сенките се чернееха, сякаш пред очите на пътника се сливаха локви земно масло. Тафарей не беше стигал до Пиопиотахи, но беше чувал за него и го обичаше, защото там също беше земята на тетай путини .
Ето такава беше крайбрежната ивица и в средата ѝ минаваше река Арахура, таонга, уахи тапу, хематахапу и те иуи! Ако Арахура беше екваторът на Тафарей, разделил наполовина земята на тетай путини , то къщата на Кросби, разположена в долината по средата между планините и океана, беше неговият меридиан. Само че той не можеше да предяви никакви претенции към нея, нито родът, нито племето му можеха да я притежават. Още преди тялото на Кросби Уелс да бъде положено в гроба, стоте хълмисти акра в долината Арахура бяха закупени от алчен пакеха , който ги беше уверил, че е придобил имота честно, без никакви номера, без да наруши закона.
Читать дальше
