— Все още не съм довършил разказа си — отбеляза недоволно Муди.
— Да, точно така! — извика Манъринг. — Не е свършил! Замълчете!
Предположенията секнаха. Муди се поклати отново на токове и след миг поднови разказа си.
— Щом се убедих, че вътре в сандъка има не друго, а жив човек, аз му помогнах да излезе, което не беше лесно, тъй като той беше много слаб и едва дишаше. Явно беше изразходвал всичката си сила да тропа по капака. Посегнах да разкопчая яката му — той носеше широка вратовръзка — и в мига, в който го докоснах, на гърдите му изби кръв.
— Порязали сте го някак? — предположи Нилсен.
Този път Муди не отговори, затвори очи и продължи, сякаш беше изпаднал в транс.
— Кръвта шурна, все едно я изтласкваше помпа, и мъжът вдигна ръце към гърдите си, за да я спре, през цялото време стенеше: „Магдалина! Магдалина!“. Бях застинал от ужас, господа. Бях загубил ума и дума. Толкова кръв…
— Одраскал се е на пирон от сандъка ли? — обади се настойчиво Нилсен.
— Кръвта бликаше отвътре — рече Муди и отвори очи. — Със сигурност не беше повърхностна рана, господине. Не бих могъл да го одраскам с нищо освен с нокът може би, а ноктите ми, както виждате, са изрязани ниско. И пак повтарям, кръвта шурна, след като го извадих от сандъка и гой застана прав. Помислих си, че вратовръзката може да е била закрепена с игла, само че игла нямаше.
Причард се намръщи.
— В такъв случай раната е била нанесена преди това — каза той. — Преди да отворите сандъка. Може да се е порязал, преди да се появите.
— Възможно е — отвърна неубедено Муди. — Боя се, че моето тълкувание на случилото се не е толкова…
— Какво?
— Ами — той се съвзе, — ще го кажа така. Раната не изглеждаше… естествена.
— Не е изглеждала естествена ли? — повтори Манъринг.
Муди имаше смутен вид. Вярваше в аналитичните способности на разума, вярваше в логиката със същата спокойна непоклатимост, с която вярваше в умението си да прави логични изводи. За него истината можеше да бъде съвършена, а съвършената истина винаги беше напълно красива и изцяло чиста. Вече споменахме, че Муди не беше религиозен и затова не търсеше истината в тайнственото, в неизразимото и необяснимото, в мъглите, които забулваха научното възприятие на човек тъй, както сега облакът навън скриваше небето над Хокитика.
— Съзнавам, че звучи странно — рече той, — ала не съм съвсем сигурен, че мъжът в сандъка беше жив. В трюма беше тъмно и сенките… — Замълча, после добави дрезгаво: — Не съм сигурен дали изобщо беше човек.
— А какво? — обади се Балфор. — Какво, ако не човек?
— Привидение — отвърна Муди. — Призрак. Или дух. Да, звучи глупаво, нали? Може би Лидия Уелс ще го опише по-добре от мен.
За миг се възцари тишина.
— А после какво стана, господин Муди? — попита Фрост.
Муди се обърна към банкера.
— Следващата ми постъпка, боя се, беше постъпка на страхливец. Обърнах се, грабнах куфара си и се закатерих по стълбата. Оставих мъжа да кърви…
— А случайно да сте обърнали внимание на товарителницата върху сандъка? — попита отново Балфор, но не получи отговор.
— И повече не сте го видели? — обади се Льовентал.
— Да — отвърна тежко Муди, — Повече не слязох в трюма и когато пристигнахме в Хокитика, една лодка дойде да превози пътниците до брега. Ако наистина е било човек, ако е бил Емъри Стейнс, той все още е на борда на „На добър час“… При Франсис Карвър. И двамата са в морето, оттатък устието на реката и чакат прилива, за да влязат в пристанището. Но може и да съм си го въобразил. Мъжа, кръвта, всичко. Никога преди не съм страдал от халюцинации, само че… Както виждате, не съм сигурен. Ала тогава бях сигурен, че съм видял призрак.
— Може и да е така — рече Девлин.
— Може. Ако доказателствата са категорични, ще приема това обяснение за истина. Колкото и да е невероятно.
— Призрак или не, като че ли най-сетне стигаме до някакъв вариант за действие — вметна Льовентал, който изглеждаше много уморен. — Утре сутрин, когато господин Муди отиде на вълнолома да си прибере багажа…
В този миг вратата на пушалнята се отвори рязко и се удари в стената с такава сила, че мъжете вътре уплашено подскочиха и се обърнаха като един. На прага, задъхано и притиснало ръка към корема си, стоеше момчето на Манъринг.
— Светлините… — извика то.
— Какво? — Манъринг се надигна от креслото. — Какви светлини? Какво става?
— Светлините на пристана — отвърна момчето, продължаваше да се държи за корема, явно не можеше да си поеме дъх.
Читать дальше
