— Господа — поде той, — тази вечер ми оказахте честта да ми се доверите и аз ви благодаря, че споделихте историята си. В замяна ще ви предложа своята. Струва ми се, че в някои отношения тя ще ви заинтригува, но се боя, че навярно само ще замени въпросите, които си задавате сега, с други.
— Да, да — закима Балфор, — заповядайте, господин Муди, сцената е ваша.
Муди покорно се изправи и обърна гръб към камината, веднага обаче се почувства нелепо и съжали, че не е останал в креслото. Сключи ръце на кръста си и се поклати няколко пъти напред-назад, преди да заговори.
— Още в началото бих искал да ви уведомя, че имам новини за Емъри Стейнс.
— Добри или лоши? — обади се Манъринг. — Жив ли е? Видели ли сте го?
Всеки път, щом магнатът си отвореше устата, Гаскоан правеше кисела физиономия, той не беше простил грубото му държание днес следобед и скоро нямаше да го направи. Французинът не търпеше да бъде унижаван и неприязънта го държеше дълго. При това прекъсване той шумно издиша през зъби, за да покаже неодобрението си.
— Не мога да ви отговоря категорично — отвърна Муди. — Длъжен съм да ви предупредя, господин Манъринг, а и това се отнася за всички останали, че в разказа ми има неща, които, как да се изразя, не се поддават на разумно обяснение. Надявам се да ми простите, че досега не разкрих всички подробности от пътуването си, признавам, че самият аз не съм сигурен как да тълкувам случилото се.
В стаята се възцари гробна тишина.
— Навярно си спомняте — продължи той, — че пътуването ми от Дънидин до тук беше предприето под натиска на обстоятелствата и че билетът, който в бързината бях купил, не ми осигуряваше койка, а само тясно кътче в трюма. Там беше тъмно като в рог, вонеше нетърпимо и не беше годно за обитаване. Когато бурята ни връхлетя, господа, аз бях на палубата, където прекарах почти цялото пътуване. В началото бурята не изглеждаше толкова застрашително, просто времето се развали, излезе силен вятър и заваля дъжд. Но с нарастването на мощта ѝ растеше и тревогата в мен. Бяха ме предупредили, че моретата край Западното крайбрежие са непредсказуеми и че при всеки курс към находищата Смъртта и нейният верен спътник Ужасът играят на зарове за съдбата на невинните пасажери. В сърцето ми се всели страх. Куфарът ми беше при мен. Исках да го върна долу, тъй че ако вълните ме отнесат, поне документите ми да оцелеят и да бъда погребан с истинското си име. На моряците се бях представил с чужда самоличност, както си спомняте, бях им показал документите на друг. Мисълта да бъда погребан под чуждо име…
— Кошмар! — вметна Клинч.
Муди кимна.
— Да, виждам, че вие ме разбирате. Но да се върна към разказа си. Като се олюлявах по палубата, прегърнал куфара с една ръка, дълго се мъчих да отворя люка на кърмата: вятърът фучеше неистово, вълните подмятаха кораба насам-натам. Ала в крайна сметка успях да открехна вратата и хвърлих куфара вътре, само че не уцелих добре пролуката. Закопчалката се удари в някакъв ръб, капакът се отвори и всичко се разпиля. Вещите ми се разпръснаха в трюма и нямаше какво друго да сторя, освен да се спусна по стълбичката да ги събера. Слизането ми отне доста време. Вътре беше тъмно, но при всяко поклащане лъчът светлина, който влизаше през отворения люк, се плъзваше из трюма като търсещ поглед. Миризмата беше нетърпима. Палетите напрягаха въжетата и веригите, с които бяха застопорени, а скърцането и дрънченето от тях сякаш идваха направо от ада. В повечето клетки имаше кози, по-малко бяха тези с гъски. Горките животни блееха, крякаха и изразяваха уплахата си по всевъзможни начини. Захванах се да събирам вещите си колкото се може по-бързо, тъй като не исках да се задържам долу по-дълго от необходимото. В цялата какофония обаче долових и друг, необичаен звук. От един сандък наблизо се чуваше приглушено ожесточено почукване, което за миг се извиси над царящата олелия.
Балфор беше приковал погледа си в него.
— Звучеше — продължи Муди, — все едно вътре има затворен човек и той с ръце и крака удря по капака. Извиках: „Ехо!“, приближих се със залитане — корабът се люшкаше ужасно — и чух как някой крещи отвътре: „Магдалина! Магдалина! Магдалина!“. Вече бях сигурен, че вътре има човек, че не е плъх или друго животно. Без да губя време, се заех да отварям сандъка, напрегнах мишци и успях да откова капака. Струва ми се, че трябва да е било към два следобед, четири-пет часа преди да пристигнем в Хокитика.
— Магдалина — обади се Манъринг. — Това е Анна.
Читать дальше
