Льовентал протегна ръка, захлупи с длан монетите и ги придърпа в джоба на престилката си.
— Не говоря за сбирката в „Короната“ — рече той. — Имах предвид покойния ви приятел Уелс. Все пак става дума за вдовицата му. Вдовицата, наследството, паметта му. Ще постъпите така, както решите, разбира се. Но на ваше място бих се постарал да присъствам на празненството довечера.
— Защо? — подхвърли презрително маорът.
— Защо ли? — Вестникарят отново вдигна компаса. — Защо да проявите вярност към приятеля си Уелс? Защото поне това му дължите, след като сте го продали на Франсис Карвър.
В която Томас Балфор проявява неблагоразумие, отново се повдигат стари въпроси и Алистър Лодърбак съчинява донос.
От сряда сутринта Алистър Лодърбак беше извън Хокитика по една-единствена причина: заседналият в плитчините корпус на „На добър час“ се виждаше ясно от стаите на горния етаж в „Палас“ и тази гледка причиняваше на политика безкрайно огорчение. Затова веднага щом получи възможността да произнесе реч в общинската зала в Греймаут и да пререже лентата на нова мина в Кумара, той с радост и без колебание прие и двете покани. Ние се присъединяваме към него по времето, в което Тафарей се сбогува с Льовентал, и го намираме да гази устремено в мочурищата край Кумара, метнал на рамо ловна пушка „Шарпс“ и стиснал в ръката кожена кесия с дребни сачми. До него крачеше приятелят му Томас Балфор, също тъй въоръжен и с пламнало от усилието лице. Двамата бяха гърмели по дивеча цяла сутрин и сега се връщаха при конете си, които бяха спънати в края на долината и оттук се виждаха като петънца — едно бяло и едно черно, на фона на небето.
— Какъв ден! — възкликна Лодърбак, без да става ясно на кого говори, дали на себе си, или на превозвача. — Прекрасен е, нали? На човек му иде да прости на дъжда, когато слънцето се появи накрая!
Балфор се засмя.
— Да, може и да му простим, но не и да го забравим. Поне аз не бих.
— Невероятна страна — продължи политикът. — Погледни какви цветове! Ето това са цветовете на Нова Зеландия, измити от новозеландския дъжд!
— Комай ние сме от малцината тук, които обичат тази страна — отбеляза превозвачът. — Новозеландски патриоти! Тази гледка е само за нас, господин Лодърбак. Чака ни да ѝ се насладим.
— Да — кимна Лодърбак. — Ние сме и патриоти, и природолюбители!
— Не ни трябва знаме.
— Какви сме късметлии! Помисли си колко малко хора са зървали тази красота. Колцина са стъпвали по тази земя!
— Сигурно са повече, отколкото предполагаме, щом птиците са се научили да се разбягват, когато се приближим.
— Преувеличаваш, Том. Птиците са изключително глупави създания.
— Ще ти го напомня следващия път, когато се появиш с връзка патици и изпълнена с перипетии дълга история как си ги надхитрил.
— Добре, напомни ми, но да знаеш, че пак ще те накарам да я изслушаш!
За Томас Балфор този ведър разговор беше повече от добре дошъл. През изминалите три седмици Лодърбак се беше показал изключително неприятен събеседник и на превозвача отдавна му беше додеяло от своенравните му настроения, политикът беше ту обидчив и избухлив, ту язвителен и кисел. Сблъскаше ли се с разочарование, Лодърбак започваше да се държи като дете и крушението на „На добър час“ беше предизвикало неподобаваща промяна в него. Той беше станал ревнив в многолюдна компания, изискваше постоянно да е обгрижван и обсипван с внимание, не желаеше и за миг да остане сам и ако това се окажеше неизбежно, шумно и грубо роптаеше. Поведението му в обществото си оставаше същото, когато застанеше на трибуната, политикът беше все тъй речовит и убедителен, но насаме беше заядлив и раздразнителен. Избухваше за всяка дреболия и хокаше верните си помощници, които отдаваха рязката промяна в настроенията му на изтощителното естество на политиката и не възразяваха. Тази неделя Лодърбак ги беше отлъчил от обкръжението си както заради недостига на оръжия, така и заради неспособността си да дели нещо с друг, те щяха да прекарат неделните часове в параклиса в Кумара, където, както им беше заповядал той, трябваше да се покаят за греховете си.
Алистър Лодърбак беше изключително суеверен и смяташе, че може да посочи точния ден, в който късметът му е обърнал гръб, а именно вечерта на пристигането си в Хокитика, когато беше намерил тялото на саможивеца Кросби Уелс. Замислеше ли се за нещастията, които го бяха сполетели от тогава насам — най-вече крушението на „На добър час“, — в гърдите му пламваше гняв към цял Уестланд, тази загубена провинция, която като че ли беше взела дейно участие в заговора Лодърбак да бъде направен за смях и стремежите му да се осуетят. Потъването на кораба за него беше доказателство, че цялата област е прокълната и враждебно настроена към него. (Това убеждение не беше чак толкова лишено от логика, тъй като опасната пясъчна коса в залива на Хокитика се образуваше най-вече от чакъла и пясъка, които реката носеше от находищата нагоре по течението — скрити под повърхността, те затлачваха устието с постоянно променящи местоположението си плитчини, подвластни единствено на прилива: всъщност „На добър час“ беше намерил гибелта си сред остатъците от промиването на рудата в хилядите находища и в този смисъл можеше да се приеме, че всеки човек в Хокитика отчасти носи вина за крушението.)
Читать дальше
