Както виждате, в това отношение съм много модерна — додаде Лидия. — Сигурна съм, че одобрявате моето благоразумие и решението ми да настоявам за раздяла вместо за развод! Все пак сте били женен, господин Гаскоан!
Той забеляза кокетното използване на фамилното си име и се усмихна.
— Да — кимна. — Но нека оставим миналото, по-добре да говорим за настоящето и за бъдещето, за това, което предстои. Разкажете ми за преобразованията, които смятате да направите тук.
Лидия с радост се възползва от предоставената ѝ възможност. Скочи, долепи длани пред себе си като хористка и излезе пред отоманката. Обърна се и обиколи с поглед салона — прозорците с решетки, оскъдно измазаните стени, опърпаното британско знаме, което навярно беше измъкнато от водата след някое корабокрушение и беше закачено вертикално на стената срещу прозорците.
— Първо ще променя името, разбира се — рече тя. — От днес нататък няма да е „Скитникът“, а „Скитническа слука“.
— Определено се долавя благозвучие.
Коментарът му ѝ допадна. Тя направи няколко крачки и разпери ръце.
— Ще сложа завеси, не понасям стаи без завеси, и дивани с извити облегалки, по последна мода. Във всекидневната ще има летящи вратички като на изповедалните, точно като на изповедалните! Предният салон ще е нещо като чакалня. А сеансите ще се провеждат тук, разбира се. О, имам страшно много идеи! Ще предсказвам бъдещето, ще чертая астрологически карти, ще гадая с таро. А горе… О, Обер, продължавате да ме гледате скептично!
— Не, вече не съм скептичен! Покаях се — отвърна Гаскоан и посегна да я хване за ръката — движението само отчасти беше породено от желанието да прикрие усмивката си. (Той наистина беше закоравял скептик и когато я чу как издължава р-то в „таро“, го напуши смях.) Стисна дланта ѝ и добави: — И очаквам да бъда възнаграден за това.
— В тази област аз съм специалистът, а вие сте лаикът — заяви Лидия Уелс. — Не го забравяйте въпреки ниското си мнение за света на свръхестественото.
Ръката ѝ беше протегната отпуснато към него все едно за целувка и той едва успя да потисне порива си да я грабне и да притисне устни към нея.
— Права сте — рече французинът и отново стисна дланта ѝ. — Абсолютно сте права.
Пусна я и тя се приближи към камината, като подхвърли през рамо:
— В отплата ще ви доверя една тайна, но при условие, че ме изслушате сериозно, както бихте изслушали мъж.
— Разбира се — кимна строго Гаскоан и поизправи гръб.
— Следващия месец няма да има Луна.
— О, боже!
— По-точно няма да има пълнолуние. Февруари е кратък месец. Пълнолунието ще настъпи точно преди първи, а следващото ще е след двайсет и осми. И така през целия февруари няма да има пълнолуние.
Гаскоан се усмихна.
— Всяка година ли се пада така?
— Не. Това явление е изключително рядко.
Лидия прокара пръст по полицата.
— Щом се случва рядко, значи предвещава нещо важно, нали? Или някаква опасност?
— Случва се веднъж на няколко години — обясни тя, като намести часовника.
— И какво предвещава този месец без Луна, госпожице Лидия?
Вдовицата се обърна към него и сложи ръце на кръста.
— Ще ви кажа. Срещу един шилинг.
Той се засмя.
— Друг път. Още не съм се уверил в познанията ви. Трябва да ви изпитам, преди да се разделя с парите си или с каквото и да е друго от този свят. Довечера ще е облачно, но ще проверя в понеделнишкия вестник и в справочника за приливите и отливите.
Лидия Уелс се взря в него с непроницаемо изражение.
— Не греша — рече тя. — Имам алманах и мога да разчитам таблиците. Макар и да не я виждаме от облаците, сега Луната расте. В понеделник вечерта ще има пълнолуние и във вторник месечината ще започне да намалява. Следващия месец няма да има Луна.
В която първоначалните лоши впечатления биват поправени, поканите се умножават и миналото се втурва да настигне настоящето.
Преподобният Кауъл Девлин остана в салона на „Палас“ до следобед, когато усети, че му се додрямва, главата му натежава и четенето вече не е пълноценно. Прецени, че се нуждае от малко свеж въздух, допи си кафето, прибра брошурите, плати, вдигна яка заради дъжда и пое на север по брега. Следобедното слънце грееше над облаците ярко, със сребрист отблясък, който изсмукваше цвета на океана и тук-там се отразяваше в бяло по пясъка. Дъждовните капки като че ли сияеха във въздуха, идващият от открито море леден вятър ухаеше приятно на ръжда. Всичко това за миг разпръсна замаяността на Девлин, бузите му поруменяха и той с усмивка хвана широкополата шапка на главата си. Реши да удължи разходката си и да се върне в Хокитика през Гледка, мястото, където щеше да се издигне бъдещият затвор и където самият той щеше да пребивава.
Читать дальше
