— Пътувал съм със земемери. Много хора съм прекарал през планините.
Свещеникът се усмихна.
— Знаете ли, струва ми се, че усещам у вас сродна душа, Теру. Като че ли изобщо не сме толкова различни. Обичаме да споделяме историите си, езика, откриваме братя у другите. Да, убеден съм, че изобщо не сме толкова различни.
Думите на Девлин изразяваха не толкова възприятията, колкото надеждите му. Опитът го беше научил, че винаги е добре в началото на някоя връзка да установи нещо общо и ако то не съществува, да го създаде. Това не беше лъжа в буквалния смисъл на думата, ала ако го притиснеха, той нямаше да може да посочи по-точно предполагаемото сходство, а щеше да отвърне с мъгляви общи приказки.
— Аз не съм кръстен — възрази намръщено Тафарей.
— И въпреки това Бог е във вас. Вижда ми се, че у вас е заложена инстинктивна склонност към молитвата, Теру, иначе днес нямаше да сте тук. Нямаше да дойдете да поднесете почитта си на гроба на своя приятел, да се помолите за него.
Маорът поклати глава.
— Аз не се моля за Кросби. Помня го.
— Няма лошо. И това хич не е малко. Да помниш, е добро начало. — Капеланът се усмихна леко, долепи върховете на пръстите си и ги сведе надолу, както обикновено правеше пред олтара. — Молитвата често започва като възпоминание. Когато споменаваме близките си и тъгуваме за тях, ние се надяваме, че където и да се намират в момента, те са в безопасност и са добре. Надеждата ни всъщност е пожелание и изговорим ли го дори наум, без думи, то се превръща в смирена молитва. Възможно е да не знаем към кого се обръщаме, възможно е да отправяме молбата си, без да сме сигурни кой ни слуша и даже преди да сме повярвали, че има кой да ни чуе. Но според мен споменаването на близките ни е едно много добро начало. Когато си спомняме за тях с обич, ние им желаем здраве, радост и всичко добро. Ето такива са молитвите на християните. Християнинът гледа навън, Теру, той първо обича другия, а чак след това себе си. Ето защо християните имат много братя. Както такива, на които приличат, така и други, с които се различават. Като цяло никой от нас не е чак толкова различен от околните, нали?
(В този смисъл няма как да не видим, че като цяло Теру Тафарей и Кауъл Девлин наистина си приличаха в много отношения, но на най-значимите им сходства им беше писано да минат незабелязани и неизговорени. Никой от тях не притежаваше достатъчно любопитство, че да наруши горделивото спокойствие на събеседника си и да го изкара от хралупата му, двамата бяха обречени завинаги да кръжат един около друг, единият самата себеизява, а другият — доказателство за нея.)
— Общението с Бога не е задължително да се проявява единствено като смирена просба — добави капеланът. — Някои молитви са израз на радост, други — на благодарност. Но във всички добри чувства има надежда, Теру, дори и в тези, които припомнят миналото. Молещият се човек, добрият човек, винаги се надява, той е оптимист. Молитвата носи надежда на човека.
Тафарей изслуша тази проповед с нескрито недоверие и нарастваща жал към свещеника и кимна.
— Мъдри думи.
Представата му за общението с Бога се изчерпваше с показния ритуал. Задължителният поклон при уайкореро , а и всички церемониални речи и обреди пробуждаха у него усещане за покой и хармония, каквото, дори и да искаше, не можеше да постигне сам. То нямаше нищо общо с любовта, която той изпитваше към семейството си и която разтуптяваше сърцето му, различаваше се и от гордостта, която се проявяваше като силна възбуда, като главозамайваща увереност, че е единствен по рода си и никой не би дръзнал да мери сили с него. То беше заложено по-дълбоко от благостта, която изпитваше, докато гледаше майка си да чисти миди и да пуска лъскавите парчета месо в широкогърла сламена кошница на брега — тогава знаеше, че любовта му е напълно чиста и добра, — беше заложено по-дълбоко и от приятното изтощение, което го връхлиташе след цял ден пълнене на руа кумара , събиране на дърва или плетене на харакеке , докато върховете на пръстите му се разранят и изтръпнат. За Теру Тафарей любовта беше истинската религия и на олтара ѝ нямаше място за идоли.
— Да отидем ли заедно на гроба? — предложи Девлин.
Крайбрежните стихии вече бяха оставили отпечатъка си върху дървения кръст, който отбелязваше гроба на Кросби Уелс. Само половин месец след смъртта на саможивеца дъските се бяха изкорубили и покрили с черна плесен. Вдлъбнатините на направения от бъчваря надпис се бяха позагубили, тънкият слой бяла боя беше станал жълто-сивкав и оставяше впечатлението — което изписаната година на смъртта не успяваше напълно да прогони, — че мъжът е починал отдавна. Гробът още не беше обрасъл с трева и мъх и изглеждаше запуснат, въпреки дъжда приличаше на отъпкано парче земя, което няма да бъде прекопавано отново.
Читать дальше
