Предпочитаните епитафии тук бяха главно от евангелските блаженства и от най-цитираните стихове в Псалтира. Обещанията за вечен сън и покой обаче не вдъхваха такава утеха, както в оградените с жив плет и опасани с калдъръм църковни гробища на шестнайсет хиляди километра през океана. Кросби Уелс беше положен във вечния си дом в компанията на удавници и безследно изчезнали, на Гледка имаше само дузина кръстове и повечето бяха в памет на заседнали в плитчините или погълнати от морето кораби — „Глазгоу“, „Дънидин“, „Нова Зеландия“, чиито имена сякаш говореха, че цели градове, цели държави са били потеглили към този бряг само за да се разбият в него, да потънат и да изчезнат. Вдясно от гроба на саможивеца се издигаше паметник на бригантината „Дъб“, първия кораб, потънал в устието на Хокитика, което беше отбелязано като зловещо предупреждение върху зеленикавия камък, вляво пък беше забит малък дървен кръст, на който нямаше име, а само надпис: ДНИТЕ МИ СА В ТВОЯ РЪКА 6 6 Псалом 30:16. — Б.пр.
. Недалеч от гробището беше парцелът за бъдещия затвор на Джордж Шепард, основите му вече бяха измерени и очертани с бяла оловна боя върху пръстта.
Теру Тафарей за първи път дръзваше да се качи на Гледка след погребението, събрало само няколко души в проливния дъжд. В това отношение, както и по отношение на бързината, с която беше извършено, то беше едно твърде печално събитие и сякаш подсказваше, че е възприемано от присъстващите само като досадно главоболие. Съвсем естествено, маорът не беше сред поканените на опелото, всъщност Джордж Шепард му беше заповядал, размахвайки заплашително едрия си пръст, да мълчи и да не се обажда, докато капеланът не рече: „Амин“, едва тогава можел да повтори благословията заедно с останалите, но в крайна сметка Тафарей не се включи в хора, тъй като пороят поглъщаше думите на Девлин и никой не ги чуваше. Позволиха му обаче да помогне при спускането на ковчега в калната дупка и да хвърли отгоре му трийсет, четирийсет, петдесет лопати пръст. Той предпочиташе да го бяха оставили да зарови сам другаря си, защото групата за нищо време запълни гроба и на него му се стори, че всичко е приключило твърде бързо. Мъжете вдигнаха яките, закопчаха палтата, прибраха калните инструменти и се спуснаха в индийска нишка по лъкатушещата по хълма пътека към топлината и светлината на Хокитика, където отърсиха връхните си дрехи, избърсаха лица и свалиха подгизналите ботуши.
Тафарей застана мълчаливо пред гроба на приятеля си, а Девлин се спря зад него със скръстени ръце и благодушен вид. Маорът беше на метър и половина-два от дървения кръст, все едно стоеше на прага в стаята на болник и го беше страх да пристъпи вътре.
Беше виждал Кросби единствено в Арахура. Доколкото знаеше, саможивецът нито веднъж не беше идвал тук, на този самотен хълм, захлупен от небето. Колко пъти беше повтарял, че иска да изживее дните си в долината? Какъв беше смисълът да го слагат да почива тук, сред мъже, които не му бяха братя, в земя, която не беше обработвал и не обичаше, а скъпият му дом да стои празен и изоставен само на двайсетина километра? Ето там трябваше да го заровят. В тамошната пръст от смъртта му щеше да се роди живот, който да даде плодове. Трябваше да го погребат в Арахура, в края на поляната, край малката му градинка или на някое слънчево място от северната страна на къщата.
Теру Тафарей се приближи, пристъпи във въображаемата стая, към въображаемия смъртен одър. Гризеше го вина. Дали да не си признае на капелана, че смъртта на Кросби тежи на съвестта му? Да, щеше да се изповяда и Девлин щеше да се помоли за него, както се молеше за събратята си християни. Маорът клекна, внимателно положи длан на мократа пръст, скрила сърцето на Кросби, и я задържа там.
— Вечер настъпва плач, а сутрин — радост 7 7 Псалом 29:6. — Б.пр.
— обади се Девлин.
— Уату нгаронгаро хе тангата, тойту хе уена.
— Господ да бди над него и над нас, които се молим да намери покой.
Дланта на Тафарей беше потънала леко в калта, той я вдигна и с върховете на пръстите заличи отпечатъка.
Ф
В редакцията на „Уест Коуст Таймс“ на „Калайджийска“ празничният ден вече беше към края си и Чарли Фрост завари Бенямин Льовентал да довършва вечерята си.
Вестникарят го приветства доста по-студено, отколкото по-рано същия следобед беше приел Томас Балфор, тъй като правилно се досети, че посетителят е дошъл да разговарят за имуществото на Кросби Уелс, а тази тема отдавна му беше досадила. Все пак го покани любезно в кухнята и му предложи да седне.
Читать дальше
