— Май нещо те яде, като те гледам — рече накрая Манъринг с нескрито недоволство, беше сигурен, че каквото и да безпокои съдържателя, то едва ли е по-вълнуващо от събитията в китайското селище и насрочената тайна среща, на която щяха да обсъдят изчезването на един от най-богатите хора в Хокитика.
— Дойде вдовицата — отвърна глухо Едгар Клинч. — Искала да поговори с Анна. Качи се и след няма и половин час слезе с нея.
— Лидия Уелс?
— Лидия Уелс — повтори съдържателят троснато.
— Кога?
— Току-що. Излязоха тъкмо преди да дойдеш.
Той замълча отново. Манъринг нетърпеливо изсумтя.
— Хайде, с ченгел ли да ти вадя думите от устата, по дяволите!
— Познавали се! — избухна Клинч. — Лидия и Анна се познавали! Били първи приятелки!
Това откритие не беше новина за Манъринг, който беше чест посетител на „Дома на желанията“ в Дънидин и беше виждал двете жени там, всъщност точно от „Дома на желанията“ беше взел Анна. Магнатът сви рамене.
— И какво те притеснява?
— Сдушили са се като разбойници — отвърна тъжно Клинч. — Като крадци, Дик, като крадци!
— Какви крадци?
— Заедно са го замислили!
Каква досада, помисли си магнатът, когато Клинч не е на себе си, нищо не му се разбира. На глас рече:
— За иска на вдовицата ли говориш?
— Много добре знаеш за какво говоря — отвърна сърдито съдържателят.
— За какво? За златото ли?
— Не за златото на Уелс. За другото злато.
— Какво друго злато?
— Много добре знаеш!
— Напротив, и представа си нямам.
— За роклите на Анна говоря!
За първи път Клинч се осмеляваше да отвори дума за златото, което беше открил през зимата, когато отнесе уличницата на ръце по стълбите и я пъхна във ваната, а след това, щом взе роклята, усети колко е тежка, разши подгъва и извади блестяща щипка златна прах. Бремето на дълго пазената тайна придаде налудничавост на изблика му, а и съдържателят все още беше убеден, че магнатът е замесен в някаква машинация, макар да не беше успял да разгадае каква всъщност е тя.
Манъринг обаче го гледаше объркано.
— Какво? Какви рокли?
Клинч се намръщи.
— Не се прави на дръж ми шапката.
— Извинявай, на нищо подобно не се правя — възрази Манъринг. — За какво говориш, Едгар? Какво общо имат роклите на уличницата с всичко останало?
Едгар Клинч се взря в него и усети как трепетът на съмнението разколебава увереността му. Магнатът наистина изглеждаше озадачен. Не приличаше на човек, чиито тайни са били разкрити. Дали това означаваше, че не знае за скритото в роклите на Анна злато? Дали Анна не заговорничеше с някой друг зад гърба на сводника си? Съдържателят също се обърка и реши да смени темата.
— Имах предвид траура — отвърна той тромаво. — Онази черна рокля с идиотската яка, дето я носи от половин месец.
Манъринг махна с ръка.
— Преструва се. Само си придава вид. Ще ѝ мине.
— Не съм сигурен. Миналата седмица ѝ казах, че трябва да изчисти дълга си към мен, преди да се откаже да излиза на улицата. Спречкахме се и на мен ми прекипя, заплаших да я изхвърля.
— Какво общо има това с Лидия Уелс? — попита нетърпеливо магнатът. — Хубаво, ядосал си се. Какво значение има?
— Лидия Уелс плати дълга на Анна. — Клинч най-сетне отлепи длани от бюрото и под тях, поизпотен от натиска на ръцете му, лежеше току-що издаден чек на стойност шест лири. — Анна се изнесе в „Скитникът“. Завинаги. Отказвала се от занаята. Вече нямало да бъде уличница.
Манъринг се взря в чека, за миг загубил ума и дума.
— Но това е дългът ѝ към теб — рече той, след като се посъвзе. — За стаята. На мен ми дължи сто лири, ако не и повече! Затънала е до шия! Дължи тези пари не на теб, не на проклетата Лидия Уелс, а на мен! Как така вече няма да е уличница?
— Така каза — отвърна съдържателят. — Била приключила.
Лицето на Манъринг беше почервеняло.
— Не можеш ей така да се откажеш от работата си. Не ме интересува дали си уличница, касапин или хлебар! Не можеш ей така да се откажеш, без да си платиш дълговете!
— Точно това…
— В траур съм, вика! За известно време било! Подадеш ѝ пръст и ти лапа ръката до рамото! Не, този номер няма да мине! Тая няма да стане, докато не ми плати стоте лири! Кълна се!
Клинч го гледаше студено.
— Каза ми да ти предам, че можеш да си получиш парите от Обер Гаскоан — рече той. — Били скрити под леглото му.
— Кой, по дяволите, е тоз Гъз-кон?
— Секретарят на съда. Дето е приел иска на вдовицата за имуществото на Кросби Уелс.
Читать дальше
