— Значи сте циник. — Тя се престори на разочарована. — Жалко, не ви смятах за такъв, виждахте ми се разочарован, невярващ, ала не и толкова закоравял.
— И да съм циник, то със сигурност съм поне добре осведомен циник — отговори високопарно Гаскоан. — Бил съм на немалко сеанси, госпожо Уелс, и щом ги отхвърлям като глупаво суеверие, не го правя просто ей така.
Тя се поколеба, след това протегна пухкавата си ръка и го хвана за ръкава.
— О, държа се нелюбезно, този въпрос явно ви е присърце — опомни се той.
— Не, не. — Лидия погали маншета му и след това се дръпна. — Няма да ме наричате „госпожа Уелс“ още дълго.
Секретарят на съда сведе глава.
— Предпочитате да се обръщам към вас с моминското ви име ли? — попита той, решил, че подобно желание е твърде неблагопристойно.
— Не, не… — Тя прехапа устни, след това се приведе към него и прошепна: — Възнамерявам да се омъжа отново.
— Да се омъжите?
— Да, колкото се може по-скоро. Но е тайна.
— Тайна ли? От мен?
— От всички.
— Няма ли поне с мен да споделите името на любимия си?
— Нито с вас, нито с когото и да било. Това е моята тайна любовна връзка. — Лидия се изкикоти. — Погледнете ме, държа се като тринайсетгодишно девойче, което се кани да пристане! Дори не смея да нося пръстена, макар да е толкова хубав: рубин от Дънстан в обков от злато от Дънстан.
— Навярно трябва да ви поздравя — рече французинът сърдечно, макар и по-студено отпреди, тъй като новината беше попарила надеждите му.
В света на възможностите се беше затворил един тунел, светлината беше угаснала, вратата се беше затръшнала под носа му. Буквално още от първия миг, в който беше зърнал Лидия Уелс, Гаскоан си мечтаеше как един ден тя ще стане негова любовница. Представяше си я в къщичката си, виждаше я как разтърсва медните си къдрици в леглото му, как сутрин стъква огъня, облечена в памучен пеньоар, разиграваше в ума си главозамайващите първи дни на ухажването, изграждането на семейния дом, отлитащите години. Мечтаеше за това без смущение и срам и дори без да съзнава накъде са кривнали мислите му. Беше му се струвало съвсем естествено: тя беше вдовица, той беше вдовец. Двама непознати в чужд град, събрани от сърдечно приятелство. Не беше чак толкова невероятно да намерят любовта.
Сега обаче, щом узна, че Лидия Уелс е вречена на друг, Гаскоан трябваше да отхвърли фантазиите си, а за да го направи, беше принуден да ги признае и щом го стори, осъзна колко са нелепи. В първия момент изпита самосъжаление, но после, като насочи хладния си разсъдък към тях, му стана смешно от тяхната незначителност.
— Безмерно съм щастлива — заяви вдовицата.
Той се усмихна.
— А как да се обръщам към вас, щом не мога да използвам „госпожо Уелс“?
— О, Обер! Ние сме приятели! Не е нужно да питате. Ще ме наричате Лидия, разбира се.
(Ще се намесим за миг, колкото да отбележим, че Обер Гаскоан и Лидия Уелс изобщо не бяха чак такива приятели, всъщност се познаваха само от три дни. Гаскоан я беше видял за първи път в четвъртък следобед, когато тя пристигна в съда да разпита за имуществото на покойния си съпруг, което беше прибрано в банката. Докато той вписваше молбата ѝ продажбата на имота да бъде обявена за нищожна, двамата се разговориха. В петък сутринта вдовицата се върна отново в съда и французинът, одързостен от очевидния интерес, който тя проявяваше към него, я помоли за честта да я придружи на обяд. Лидия Уелс прие предложението с кокетна изненада и секретарят, стиснал гордо слънчобрана ѝ, я съпроводи до „Максуел“, където поръча две порции ечемичена супа, най-белия хляб, който може да се намери, и малка гарафа сухо шери, а след това я настани на почетното място до прозореца.
Бързо стана ясно, че Лидия Уелс и Обер Гаскоан имат много общи неща и теми за разговор. Госпожа Уелс беше любопитна да научи всичко, случило се след смъртта на съпруга ѝ, а това, естествено, отведе секретаря на съда до Анна Уедърел и необяснимия ѝ припадък на пътя за Кънери. Лидия Уелс беше смаяна от новината и веднага обясни, че познавала Анна Уедърел. Момичето било отседнало за няколко седмици в пансиона ѝ в Дънидин, преди да замине миналата година за Хокитика, и през това време двете били станали много близки. И точно тогава вдовицата измисли своята „изненада“. Веднага след като раздигнаха съдовете от масата, тя изпрати Гаскоан в „Скарата“ да съобщи на Анна, че на другия ден в два следобед я очаква да ходи с тайнствена дама на пазар за шапки.)
Читать дальше
