В тона му се долавяха възхищение и жал.
Лидия скочи.
— О, в такъв случай да дойде да живее при мен, да, нека дойде! — извика тя, все едно не предлагаше тази възможност за първи път, а беше увещавала дълго, макар и напразно Гаскоан. — Може да спим в едно легло, като сестри. Сигурно си има сестра някъде далече оттук и тъгува по нея. О, Обер, нека дойде. Помолете я!
— Дали ще се съгласи, как мислите?
— Горката Анна ме обожава — заяви уверено Лидия. — Ние сме невероятно близки, като две гълъбчета… или по-точно бяхме миналата година в Дънидин. Но за истинската привързаност времето и разстоянието са нищо, пак ще се намерим. Трябва да го уредим. Накарайте я да се премести при мен.
— Тази щедрост ви прави чест, но може би е прекалена — рече той, като се усмихна снизходително. — Знаете занаята на Анна. Той върви с нея навсякъде, било то и само като опетнено име. Освен това тя няма пукнато пени.
— Глупости, сред златотърсачите лесно се изкарват пари — отвърна Лидия. — А и може да работи за мен. Откога искам прислужница. Компаньонка, както казват дамите. След три седмици златотърсачите изобщо няма да помнят, че е била уличница! Не, няма да ме разубедите, Обер, няма! Голям инат съм, щом си навия нещо на пръста, а за това вече съм решила твърдо!
— Добре — Гаскоан сведе уморено поглед към чашата си. — Искате ли да прескоча веднага и да я попитам?
— Не искам нищо, което не ви е по сърце — измърка Лидия. — Ще отида аз. Довечера.
— Но така ще провалите изненадата. С такова нетърпение я очаквахте.
Лидия приглади ръкава си.
— Не — рече твърдо, — горкото дете се е нагледало на изненади. Крайно време е да си почине, крайно време е някой да се погрижи за нея. Ще я взема под крилото си. Ще я поглезя!
— С всички ли сте толкова добра? — попита усмихнат Гаскоан. — Представям си ви, пред очите ми изниква съвсем ясно като видение: благородната дама, която с газениче в ръка обикаля от легло на легло и щедро раздава милостта си…
— Ха, тъкмо да си дойдем на думата — вметна Лидия.
— За кое? За милостта ли?
— Не, не! О, Обер, ще се пръсна, ако не ви кажа!
— За наследството ли става въпрос? — попита объркано той. — Много бързо!
На Гаскоан не му бяха напълно ясни отношенията между Лидия Уелс и покойния ѝ съпруг. За него беше странно, че двамата са живели на стотици километри разстояние — тя в Дънидин, а Кросби навътре в долината Арахура, където до този миг, почти половин месец след смъртта на съпруга си, Лидия не беше и стъпила. Единствено благоприличието го възпираше да не я разпита, макар че любопитството продължаваше да го човърка, а и на всичкото отгоре тя въобще не изглеждаше опечалена. Споменеше ли се името на Кросби, Лидия започваше да увърта.
Сега обаче тя поклати глава.
— Не, не. Нищо общо с наследството! Попитайте ме какво съм правила от последната ни среща, какво съм правила днес сутринта! Нямам търпение да ви кажа. Не мога да повярвам, че още не сте ме попитали!
— Хайде, кажете ми.
Лидия се изправи и драматично ококори сивите си очи.
— Купих странноприемница!
— Странноприемница ли! — повтори смаяно Гаскоан. — Коя?
— Тази тук.
— Тази?
— Смятате ме за лекомислена!
Тя плесна с ръце.
— Смятам ви за предприемчива, смела и много красива — отвърна той. — И каква ли още не. Но защо я купихте?
— Мисля да я преобразя — оповести Лидия. — Знаете, че съм практична жена, десет години сама си изкарвах хляба в Дънидин, а и преди това в Сидни. Наистина съм предприемчива, Обер! Още не сте ме видели, като се развихря. Тогава ще ви стане ясно какво е предприемчивост!
Гаскоан се огледа.
— И какво мислите да правите?
— Е, най-сетне стигаме до вашето „видение“. — Тя се приведе към него. — Видяхте ли в днешния вестник обявлението за спиритическия сеанс… в което се посочва, че мястото и времето ще бъдат уточнени впоследствие?
— О, не, стига!
Лидия вдигна вежди.
— Какво „О, не, стига!“?
— Въртене на маси и духове? — Гаскоан се усмихна. — Сеансите са глупаво забавление, с тях не можеш да си изкарваш хляба! Не можеш да печелиш от салонни номера! Ако заподозрат, че ги мамите, хората ще се ядосат. Пък и църквата не одобрява.
— Говорите така, все едно не става дума за цяла наука. Все едно е само някакво мошеничество — отвърна Лидия Уелс, която беше въздъхнала отегчено при споменаването на неодобрението на църквата. — Светът на свръхестественото не е номер, Обер. Етерът не е измама.
— О, стига — повтори той. — Все пак става дума за забавление, не за гадаене на бъдещето, нека не намесваме свръхестественото.
Читать дальше
