Муди явно не беше преценил правилно събеседниците си, че да поставя под съмнение толкова щекотлива тема като истината. Из цялата стая се разнесе недоволно мърморене.
— Нима не вярвате в правдивостта на разказа ни?
— По-вярно няма накъде, господин Муди!
— Че какво друго да каже освен това, което са му казали на него?
Муди побърза да премине в отстъпление.
— Не смятам, че сте преиначили или премълчали нещо в разказа си — рече той, като този път подбра по-внимателно думите и плъзна поглед по присъстващите. — Исках само да отбележа, че човек не бива да приема чуждата истина за своя.
— Защо? — обадиха се няколко гласа едновременно.
Той не отвърна веднага, размишляваше.
— В съда — поде Муди — свидетелят се заклева да разкрие истината, тоест своята истина, като се съгласява с две условия. Да разкрие „цялата“ истина и „нищо друго освен истината“. Но само второто поставя истинско ограничение. Първото е въпрос на лична преценка. Когато казваме „цялата истина“, ние по-точно имаме предвид всички факти и впечатления, които се отнасят до разглеждания въпрос. Това, което няма отношение, е не просто несъществено, а в много случаи е и умишлено подвеждащо. Господа — това обръщение му се стори странно предвид нееднородната компания в пушалнята, — аз твърдя, че не съществува такова нещо като „цялата истина“, по-скоро може да говорим за „уместната истина“, а уместността, ще се съгласите с мен, е винаги въпрос на преценка. Не мисля, че днес вечерта някой от вас е излъгал. Вярвам, че сте споделили с мен истината и само истината. Но вашите гледни точки са различни и се надявам да ми простите, че не възприемам разказа ви за едно цяло.
Настъпи мълчание и Муди долови, че ги е обидил.
— Разбира се — добави той тихо, — забележката ми е твърде ненавременна, все още не сте довършили разказа си. Не биваше да ви прекъсвам. Пак повтарям, не исках да засегна никого. Моля ви, продължете.
Ф
Чарли Фрост се взираше заинтригувано в Ах Сук.
— Защо смятате така, господин Сук? — попита той. — Защо смятате, че знаете някаква тайна за Кросби Уелс?
Ах Сук се завъртя към него.
— Кросби Уелс прави удар в Дънстан. Много, много злато. Голям късмет.
Нилсен се обърна.
— Кросби Уелс е направил удар?
Манъринг също беше вдигнал глава.
— Какво? — обади се той. — Удар ли? Кога?
— В Дънстан — повтори Сук Яншън, без да отмества погледа си от Фрост. — Голям късмет. Съкровище. Много богат.
Нилсен пристъпи напред, което подразни банкера, тъй като все пак той беше подел разпита в тази насока. Но търговецът и Манъринг като че ли напълно бяха забравили за присъствието на младия мъж.
— Кога? — попита Нилсен. — Преди колко време?
— Две — Ах Сук вдигна два пръста.
— Преди две години! — възкликна Манъринг.
— Колко? Колко е било златото? — поинтересува се търговецът.
— Много хиляди.
— Колко? Четири ли? — Нилсен разпери четири пръста. — Четири хиляди?
Ах Сук вдигна рамене, не знаеше.
— И откъде разбрахте, господин Сук? — обади се Фрост. — Откъде разбрахте, че господин Уелс е забогатял в Дънстан?
— Питал конвоя — отвърна Ах Сук.
— Не се е доверил на банката! — извика Манъринг. — Какво ще кажеш, а, Чарли? Не е имал вяра на банката!
— Кой конвой? „Гилигам“ ли? Или „Грейсуд и Спиърс“? — рече Нилсен.
— „Грейсуд и Спиърс“.
— Значи Кросби Уелс е направил удар в Дънстан и след това е наел „Грейсуд и Спиърс“ да пренесат златото от находището, така ли? — обобщи Фрост.
— Да — кимна Ах Сук. — Точно така.
— Значи през цялото време Уелс е кътал съкровище в дома си! — извика Нилсен и поклати глава. — Парите са си били негови! А никой не го вярваше.
Манъринг посочи Ах Кю.
— А той? Той знаел ли е за това?
— Не — отвърна Ах Сук.
Магнатът ядосано избухна.
— В такъв случай какво значение има това, по дяволите? Златото в дома на Кросби е било претопено от него, от него! Джони Кю го е претопил със собствените си ръце!
— Може Кросби Уелс да му е платил — предположи Фрост.
— Така ли е? — попита Нилсен, като посочи Ах Кю. — Кросби Уелс ли му е платил да претопи златото?
— Той не знае Кросби Уелс — отговори Ах Сук.
— О, боже господи! — възкликна Манъринг.
Търговецът напрегнато местеше поглед от единия към другия китаец, сякаш можеше да разчете по лицата им доказателство, че двамата са в някакъв таен заговор. Нилсен беше подозрително настроен към китайците по принцип, макар лично да не познаваше нито един, неговите убеждения не почиваха на опита му и даже често изпадаха в противоречие с него, въпреки че доказателствата в противното никога не успяваха да променят мнението му. Той отдавна беше решил, че китайците са двулични, и нищо не би могло да го разубеди. Взрян в Ах Кю, Нилсен си припомни конспиративната теория, която Джоузеф Причард му беше споделил днес следобед: „Ако нас са ни насадили на пачи яйца, то навярно същото се отнася и за него“.
Читать дальше
