Гаскоан се разсмя.
— Не ми се вярва златотърсачите да останат доволни от това сравнение, но схващам мисълта ви, госпожице Лидия, и признавам, че хората винаги са склонни да платят за съвет. Но дали ще вярват в ползата от него, в практическата полза, имам предвид? Боя се, че изпитанието ще е огромно, тъй като трябва да издържите проверката на доказателствата! А и как можете да бъдете сигурна, че няма да отклоните някого от правия път?
— Що за ужасен въпрос — отвърна Лидия Уелс. — Явно се съмнявате в уменията ми.
Гаскоан наистина се съмняваше, но галантно предпочете да го прикрие.
— Ни най-малко — рече той, — ала все още не ги познавам. И затова съм заинтригуван.
— В продължение на десет години държах игрален дом. През това време стрелката на колелото на късмета се спря на знака за голямата печалба само веднъж, и то защото в оста се беше заклещило паднало боклуче. Механизмът беше настроен така, че стрелката да подминава този знак. За всеки случай редовно смазвах местата от двете му страни. В последния момент стрелката винаги се плъзваше, но всичко изглеждаше на косъм и мъжете се трупаха и даваха и последния си шилинг за още едно завъртане на колелото.
— Госпожице Лидия, това е адски нечестно!
— Нищо подобно.
— Напротив! — възрази Гаскоан. — Това е измама!
— А измама ли е, когато търговецът подрежда хубавите ябълки на дъното на щайгата, така че първо да се изкупят натъртените?
— И дума не може да става за сравнение.
— Глупости, едно и също е. Търговецът просто си подсигурява печалбата: ако сложи най-хубавите ябълки отгоре, никой няма да купи натъртените, те ще загният и ще трябва да ги изхвърли. Той си изкарва прехраната, като прави така, че клиентите му да се задоволяват с плод, който е леко, съвсем леко наранен. За да не фалирам, и аз трябва да се погрижа да съм на печалба и го правя по същия начин. Когато комарджията се прибере у дома с някаква дребна сума, да речем пет лири, и с усещането, че се е разминал на косъм с невероятно богатство, то е същото, като да се е прибрал у дома с натъртена ябълка. Има си скромна печалба, приятен спомен за добре прекарана вечер и мисълта, че за малко не е направил големия удар. И е щастлив. Както и аз.
Гаскоан отново се засмя.
— Но комарджийството е порок — изтъкна той. — А натъртената ябълка не е. Простете, не желая да ви поучавам, но ми се струва, че подобно на вашето колело на късмета, примерът ви е внимателно подбран да работи във ваша полза.
— Разбира се, че комарджийството е порок — отвърна презрително вдовицата. — Разбира се, че е ужасен грях, неизкоренима напаст, която води до развала, и така нататък. Но мен това какво ме интересува? Опитайте се да обясните на зарзаватчията, че не давате пет пари за ябълките! Няма значение, ще ви отговори той, има толкова хора, които ги обичат!
Французинът ѝ отдаде чест по военному.
— Умеете както никой друг да убеждавате — рече той. — Човек не бива да ви подценява, госпожо Лидия! Жал ми е за горкия нещастник, който е ударил вашата голяма печалба и след това е дошъл да си прибере парите.
— А, да… Така и не му платих.
Той се ококори.
— Отказали сте му?
Тя отметна глава.
— Не съм му отказала. Просто му дадох още една възможност. Казах му, че може да избере или стоте лири в злато, или мен. Не като уличница — добави вдовицата, щом видя изражението му, — а като съпруга, глупчо. Става дума за Кросби. Той направи своя избор. Едва ли е нужно да посочвам кое предпочете!
Гаскоан зяпна от изненада.
— Кросби Уелс…
— Да, оженихме се още същия ден. Какво, Обер? Тъй или иначе, нямах ето лири да му дам. И през ум не ми е минавало, че стрелката може да спре на голямата печалба, бях нагласила механизма така, че никога да не се случи! Нищо не можех да направя. В противен случай щях да се опропастя. Щеше да се наложи да обявя банкрут. Защо се изненадвате?
— Признавам си, че съм изненадан — рече той, макар че изненадата му беше примесена с възхищение. — А преди това… Познавахте ли го отпреди?
— Не, разбира се! Какви модерни възгледи изповядвате, Обер.
Французинът се изчерви.
— Не това имах предвид — измънка той и побърза да добави: — Но щом така сте предотвратили финансовата си разруха…
— Изобщо не си подхождахме и след месец вече не можехме да се гледаме. Това и трябваше да се очаква. Да, точно това трябваше да се очаква при тези обстоятелства.
Гаскоан се зачуди защо не са се развели, но не можеше да зададе въпроса, без да прехвърли границите на благоприличието, и затова само кимна.
Читать дальше
