Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

– Не са ми неприятни.

– Кой певец ти е неприятен?

– Певците не могат да бъдат неприятни.

– Тогава кой се опитва да пее?

–Франк Синатра.

– Защо?

– Той пробужда болно общество върху болно общество.

Четеш ли вестници?

– Само един.

– Кой?

– "Оупън Сити".

– Стража? Веднага отведи този човек в стаята за мъчения и започни процедурата!

– Сър, може ли една последна молба?

– Да.

– Мога ли да си взема вазата?

– Не, аз ще я използвам.

– Сър?

– Искам да кажа, ще я конфискувам. Стража, махни този идиот! И се върни е, върни се с...

– С какво, сър?

– Пет сурови яйца и един-два килограма смляно говеждо месо...

Излизат стражарят и затворникът, кралят се навежда напред, хили се злобно, когато по интеркома се обажда Вон Уилямс. Навън светът върви напред, а в това време въшлясало куче пикае край красиво лимонено дърво, трептящо на слънцето.

Двамата с Мириам си имахме къща в центъра, не беше лошо. Отпред бях засадил един ред секирчета, плюс лалета навсякъде. Наемът ни бе доста нисък и никой не ни безпокоеше по време на запоите. Трябваше да намираме хазяина, за да му платим, и ако закъснеехме седмица-две, той ни казваше:

– Всичко е наред.

Държеше автокъща със сервиз и си изкарваше добри пари.

– Само не давай парите на жена ми, алкохоличка е и се опитвам да я озаптя малко.

Спокойни дни бяха. Мириам работеше, като машинописка в голяма компания за мебели. Сутрин не успявах да я изпратя на автобуса, защото бях махмурлия, но когато се връщаше, двамата с кучето винаги я чакахме на спирката. Имахме кола, но тя не можеше да я запали и това беше добре за мен. Събуждах се в 10.30 ч., оправях се, без да бързам, проверявах цветята, пиех кафе, после бира, излизах навън и стоях на слънце, чешех си корема, сетне играех с кучето, голямо чудовище, по-голямо от мен, уморявах се от това и влизахме вътре и бавно подреждах нещата, събирах бутилките, миех чиниите; още една бира, проверявах хладилника, за да съм сигурен, че имаме нещо за вечеря, дотогава бе станало време да запаля колата и да успея да отида на пистата, успявах да се върна навреме, за да я посрещна на спирката. Да, беше хубаво, и макар че никога не съм си падал кавалер, хубаво беше да ме издържат, дори и да признаем, че това не бе точно Монте Карло. Освен че бях любовник, трябваше да мия чиниите и други унизителни задължения.

Усещах, че няма да продължи дълго, но междувременно се чувствах по-добре, виждах по-добре, говорех по-добре, седях по-добре, спях по-добре, чуках по-добре отвсякога. Беше хубаво, наистина хубаво.

После се случи така, че се наложи да се сближа с жената отсреща, онази, която живееше в голямата къща отпред. Седях си на стълбите, пиех си бира и хвърлях топката на кучето, когато тя се появяваше, постилаше си одеяло и се печеше, беше по бикини, само по няколко лентички.

– Здрасти – казвах аз.

– Здрасти – отвръщаше тя.

Така продължи няколко сутрини, без много разговори, трябваше да съм внимателен, навсякъде имаше съседи и Мириам ги познаваше, но тази жена имаше тяло , господа, понякога природата или бог, или нещо си решава да сглоби едно тяло , само едно в името на промяната, когато погледнеш повечето тела, виждаш, че краката са твърде къси или твърде дълги, или пък ръцете; или вратът е прекалено дебел или прекалено слаб, или бедрата са твърде високо или твърде ниско, и най-важното: задникът, той почти никога не е в ред, разочарование: твърде голям, твърде плосък, твърде кръгъл, не достатъчно кръгъл, или виси като отделна част, нещо, лепнато, когато вече е било прекалено късно.

Задникът е лицето на душата на секса.

Тази жена имаше задник, който добре пасваше на тялото ѝ. Постепенно разбрах, че се казва Рени и че е стриптийзьорка в един от малките клубове на "Уестърн Авеню". Лицето ѝ имаше сурови лосанджелиски черти, загрубели от срещата със света, имаш чувството, че неведнъж е изигравана, лъгана и използвана от тузари, когато е била малко по-млада, а сега внимаваше, и по дяволите, братле, имам намерение да си взема своето.

Една сутрин ми каза:

– Сега трябва да се пека в задния двор. Онзи дърт кучи син в съседната къща намина един ден, когато бях отпред и ме ощипа, обара ме!

– Наистина ли?

– Да, дъртият му пергишин, трябва да е на седемдесет и ме ощипа. Богат е, да си държи парите за себе си. Има един, който всеки ден води жена си при дъртака, оставя му я за целия ден, те се мотаят наоколо, пият и се чукат, и съпругът ѝ идва вечерта да си я прибере. Мислят, че дъртият ще умре и ще ѝ остави парите. Хората ме отвращават, а там, дето работя, съдържателят на заведението, голям дебел жабар – Грегарио, ми вика: "Бейби, ти работиш за мен, трябва да си на линия през цялото време – на сцената, извън сцената." Аз му викам: "Виж, Джордж, аз съм артистка, ти не харесваш представлението ми, тогава напускам!" Обадих се на един приятел и събрахме целия ми багаж, и щом се прибрах, телефонът зазвъня, беше Грегарио. Вика ми: "Виж, скъпа, трябва да се върнеш при мен! Мястото не е същото, мъртво е. Всеки пита за теб тази вечер, моля те, върни се, бейби, уважавам те като артистка и дама, ти си велика жена!"