Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

– Така си е.

Седнах.

– Значи всъщност – подех отново – лесно е да разбереш Камю, ако ми следиш мисълта, като Брук, като Банко, като Секстина-вик, нещо такова, великолепен писател, но се подхлъзна.

– За какъв вик ми говориш, по дяволите? – попита той.

– Имам предвид писмата до КОМБА [14] От 1939 до 1947 г. Камю е редактор на нелегалния ляв вестник "Комба". – Бел. Прев. . Имам предвид речите, изнесени пред Дружеството за приятелство с Франция. Имам предвид изказванията, направени в доминиканския манастир на Латур-Мобург през 1948 г. Имам предвид отговора до Габриел Марсел. Имам предвид речта, която изнася на трудовата борса в Сент Етиен на 10 май 1958 г. Имам предвид речта от 7 декември 1955 г. на банкет в чест на президента Едуардо Сантос, редактор на "Ил Тиемпо", изгонен от Колумбия от диктатурата. Имам предвид писмото до Азиз Кесу. Имам предвид интервюто в "Деман", брой от 24-30 октомври 1957.

Имам предвид, че е подхлъзнат, изхвърлен извън борда, преебан, прецакан. Умря в кола, която не караше, много е хубаво да си готин пич и да навлезеш в полето на човешките работи; друго нещо е да видиш малко лайно като теб как яко шашка хората с човешките работи, големите се превръщат в големи мишени за малките хора – малки хора с пушки, пишещи машини, неподписани бележки под вратата, значки, палки, кучета, всички тези неща на малките хора също вършат работа.

– Защо не ходиш да си го начукаш? – попитах го аз.

– Баналните ядове като баналните путки ще изчезнат в октомврийското слънце.

– Звучи добре, а другите видове?

– Същото.

– Господи – отроних аз. – Господи.

– Честно казано – рече той, като сложи главата си, не ръката си, на коляното ми, – наистина не мога да ти отговоря защо вдигнаха тази врява.

– Може ли да е бил Камю?

– Какво?

– Да е вдигнал врявата.

– Не, по дяволите!

– Той щеше ли да има мнение по тоя въпрос?

– Да, по дяволите!

Двамата дълго мълчахме.

– К'во ще правим с мъртвеца? – попитах аз.

– Аз вече го направих.

– Имам предвид сега !

– Твой ред е.

– Забрави.

Двамата мълчахме и гледахме трупа.

– Що не се обадиш на Стайнфелт? – попита Максуел.

–" Що"?

– Аха. "Що"?

– Наистина ми лазиш по нервите.

Качих се горе и свалих слушалката от куката, всеки друг телефон в Америка си лежи на поставка, всички слушалки се затварят, няма вече куки – ето ти едно шибано нещо, което виси на кука като огромна негърска пишка. Свалих слушалката, взех я в ръце. Беше потна, разбира се. И омацана с изсъхнали спагети или както там се пише – изсъхнали червеи, изгубили последното надбягване.

– Стайнфелт – казах аз.

– Кой спечели на деветото? – попита той.

– Харнис или Дел Map?

– Харнис.

– Джонбой Стар, влезе с пет хиляди продажна цена. Бягаше за 6 на Спокейн с Азафър, пост 8, 6 към 2 и половина. Стигна пост 2, прехвърли се на Джак Уилямс. Сутрешна линия 4. Отвори 7 към 2. В последната минута го свали на 2 към едно. Лесно спечели.

– Кой е твоят?

– Смоук Консърт.

– Е тогава за к'во ме търсиш, да го еба? – попита той.

– Стреляй педераст проклет куц – отвърна Стайнфелт.

– Призраци – казах аз. – призраци долу леко. Много леко.

– Да ти го начукам два пъти – каза Стайнфелт.

Затвори.

И аз, аз се върнах обратно, аз, аз, аз се върнах, ако съм се върнал. Банко, Бенко, Секстина-винк вик. Фанфари за обикновения човек на Коупланд се чуваше от жицата отгоре. Максфийлд пак се трудеше върху пълния с буболечки труп.

Погледнах го. Погледнах го за миг.

– Приятелю – рекох му аз, – работата ни не е лесна и съдбите ни са незавършени, помисли за Африка, помисли за Виетнам, помисли за Уотс, Детройт; помисли за бостънския Ред Сокс и за Общинския музей на Лос Анджелис, окръжния искам да кажа. Помисли за каквото и да е. Помисли колко зле изглеждаш в огледалото на живота.

– Бляк – отвърна Максфийлд.

Упадъкът и Падението на Запада са пред очите ми. Само ми дайте още десет години, десет години още. Скъпи Шпенглер. Освалд? ОСВАЛД???? Освалд Шпенглер.

Отидох от другата страна, седнах на пералнята и зачаках.

– Седни, Стиркоф.

– Благодаря ви, сър.

– Опъни си краката.

– Много мило от ваша страна, сър.

– Стиркоф, чух, че пишеш статии за справедливостта, равенството; също и за правото на радост и оцеляване. Стиркоф?

– Да, сър?

– Мислиш ли, че в света ще настъпи всеобхватна и разумна справедливост?

– Не, сър.

– Защо тогава пишеш тези боклуци? Не се ли чувстваш добре?