Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

– Искаш ли бира?

– Разбира се.

Влязох вътре и донесох няколко бири. Рени се качи по стълбите на верандата и пихме.

– С какво се занимаваш? – попита тя.

– В момента с нищо.

– Имаш готина приятелка.

– Става.

– С какво се занимаваше, преди да правиш нищо?

– Все скапани работи, няма нищо за разправяне.

– Говорих с Мириам. Каза ми, че рисуваш и пишеш, ти си човек на изкуството.

– В редки случаи съм човек на изкуството, през останалото време съм нищо.

– Бих искала да видиш представлението ми.

– Не обичам клубовете.

– Имам сцена в спалнята.

– Какво?

– Ела, ще ти покажа.

Влязохме през задната врата и тя ме покани в спалнята.

Както се очакваше, тук имаше кръгла издигната сцена, заемаше почти цялата спалня, точно до нея имаше завеса, донесе ми уиски и вода и се качи на сцената, отиде зад завесата. Аз седях и си отпивах, после чух музика. "Кръвопролития на Десето авеню", завесата се вдигна, и тя се промъкна, плъзгаше се бавно, бавно.

Изпих си питието и реших, че днес няма да стигна до пистата.

Дрехите ѝ започнаха да падат, тя започна да се движи с музиката и да се кълчи, беше оставила уискито до мен. Пресегнах се и си налях едно малко, а тя се захвана с малкия наниз мъниста. Когато подхвърли мънистата, видях вълшебната кутия, тя продължи да се кълчи до последния акорд, беше добра.

– Браво! Браво! – аплодирах я аз.

Тя се наведе и си запали цигара.

– Наистина ли ти хареса?

– Разбира се. Знам какво има предвид Грегарио, като казва, че притжаваш класа.

– Ок, какво има предвид?

– Нека пийна още едно.

– Добре, и аз ще се включа.

– Класата е нещо, което виждаш, чувстваш, трудно се определя, можеш да го видиш и при хората, и при животните. Виждаш го и при акробати на трапец, докато вървят на арената, нещо в походката, нещо в маниера, те притежават нещо отвътре и отвън, но най-вече отвътре и то задвижва това отвън, ти го правиш, докато танцуваш, вътрешното задвижва външното.

– Да, и аз така го чувствам, не е просто сексуално кълчене, то е чувство, аз пея, говоря чрез танца си.

– Наистина е така. Усетих го.

– Ама слушай, искам да ме критикуваш, искам да ми подсказваш идеи, искам да се усъвършенствам, затова ми е тази сцена, затова се упражнявам, говори ми, докато танцувам, не се притеснявай да ми казваш разни неща.

– Ок, още няколко питиета и ще се отпусна.

– Заповядай!

Тя се качи на сцената, но зад завесата, появи се в различни дрехи.

"Когато любимата от Ню Йорк казва лека нощ, е рано сутрин."

"Лека нощ, скъпа"

Трябваше да се надвиквам с музиката, чувствах се като тузарски режисъор с ненормален холивудски мозък.

– Не се усмихвай, като излизаш. Вулгарно е. Ти си дама. Те се забравят с теб. Ако Бог имаше путка, ти щеше да си бог с малко повече великодушие. Ти си свята, имаш класа, нека го разберат!

Добре се справях с уискито, намерих цигари на леглото и ги палех една след друга.

– Точно така, точно така. Ти си сама в стая! Няма публика. Искаш любов чрез секс, любов чрез агония !

Части от костюма ѝ започнаха да падат.

– Сега, сега внезапно кажи нещо! Кажи го, докато си тръгваш от сцената, изсъскай го, подхвърли го през рамо, кажи първото, което ти дойде на ум, например "Картофи хвърлят полунощен лук"!

– Картофи хвърлят полунощен лук! – изсъска тя.

– Не, не! Ти кажи нещо! Нека да е твое!

– Курвичке курвичке духай ми!

Почти свърших. Още уиски.

– Сега в целта, в целта! Смъкни тази проклета лента! Нека да видя лицето на вечността!

Тя го направи, цялата спалня пламна.

– Сега се забързай, бързо, все едно че си загубила ума,ти си без задръжки!

Тя го направи, за миг онемях, цигарата изгори пръстите ми.

– Изчерви се ! – изкрещях аз.

Тя се изчерви.

– Сега бавно, бавно, бавно, ела към мен! Браво, браво, бавно, пред теб цялата турска армия надървена!Към мен, бавно, о, Господи !

Тъкмо щях да скокна на сцената, когато тя изсъска:

– Курвичке курвичке духай ми!

После беше твърде късно.

Пих още едно, казах ѝ "довиждане", отидох си вкъщи, изкъпах се, избръснах се, измих чиниите, взех кучето и едва успяхме да стигнем до спирката навреме.

Мириам беше уморена.

– Какъв ден – рече тя. – Една от онези тъпачки се размотаваше наоколо и смазваше пишещите машини, всички спряха да работят, трябваше да извикат техника. "Кой по дяволите е смазал тези машини?" – развика ни се той. После Конърс ни навика да наваксаме загубеното време, хайде, изготви онези сметки, не си усещам пръстите от удряне на тези скапани клавиши.