Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

– Добре изглеждаш, бейби. Вземи си топла баня, удари няколко питиета и ще се оправиш, във фурната има пържени картофи, говежди пържоли с домати и топла чеснова франзела.

– Ужасно съм уморена!

Седна на стол, ритна си обувките и аз ѝ донесох питие, въздъхна и каза, като гледаше навън:

– Тези пълзящи секирчета са много красиви така огрявани от слънцето.

Тя беше просто едно мило момиче от Ню Мексико.

Е, видях Рени няколко пъти след това, но никой от другите пъти не беше като първия, а и ние никога не правихме секс. Първо, аз се стараех да съм внимателен заради Мириам и, второ, бях изградил такава представа за Рени като актриса и дама , че и двамата почти си повярвахме, всеки сексуален контакт би развалил безпристрастното взаимоотношение артист-критик и би преминал в тормоз от типа "притежавам или не притежавам", всъщност беше адски забавно и откачено, но не Рени ме изигра, а малката дебелана на гаражния техник в задната къща. Дойде една сутрин към 10 ч. да вземе назаем кафе или захар, или нещо друго. Беше облечена в широк пеньоар или в каквото там беше облечена и се наведе да вземе кафето или другото нещо от нисък шкаф, и гърдите ѝ се показаха.

Беше грубо, тя се изчерви и се изправи, усещах топлина навсякъде, все едно че бях затворен с тонове енергия, които си правят с мен каквото си искат, преди да се опомня, се прегръщаме, докато съпругът ѝ се търкаляше под някаква кола върху своята малка платформа на колела, псуваше и въртеше гаечен ключ с грес. Тя беше дебела маслена кукличка. Направихме го в спалнята и бе хубаво, странно се почувствах да я видя как влиза в банята, която Мириам винаги ползваше, после си тръгна. Никой от нас не проговори от момента, когато тя беше поискала да вземе нещо назаем, каквото и да е било. Мен може би.

Случи се три нощи по-късно, докато пиехме. Мириам каза:

– Чух, че си чукал дебеланата от задната къща.

– Тя не е точно дебела – отвърнах аз.

– Добре де, но аз не мога да го приема, не и докато съм на работа, късаме.

– Мога ли да остана за през нощта?

– Не.

– Ами къде ще отида?

– Върви по дяволите!

– След всичкото време заедно?

– След всичкото време заедно.

Опитах се да я убедя, но не стана по-добре, тя просто се ядоса още повече.

Не беше трудно да си събера багажа, имах само парцали, които заеха половината от един мукавен куфар, за щастие имах малко пари и си намерих хубав апартамент на "Кингсли Драйв" срещу много приличен наем. Но не можех да проумея как Мириам е разбрала за Масленка, без да подозира Рени. След това навързах нещата. Те всички бяха приятелки, общуваха помежду си, директно или духовно, или по начин, по който само жените общуват и ние мъжете не можем да разберем, прибавяш и малко външна информация и с горкия човек е свършено.

Понякога, докато карах по "Уестърн Авеню", разглеждах билбордовете. Тя беше там – Рени Фокс. Само че не беше звездата на шоуто, името на главната стриптийзьорка бе изписано с удебелени неонови букви, а под него – Рени и две или три други жени. Така и не влязох вътре.

Видях Мириам още веднъж, пред кварталния магазин, беше с кучето, той скачаше по мен, аз го погалих и го сборих.

– Във всеки случай, кучето ми липсва – казах ѝ аз.

– Знам. Една вечер го доведох да те види, но преди да позвъня, чух някаква кучка да се кикоти вътре, не исках да ви прекъсвам, затова си тръгнах.

– Вероятно ти се е счуло. Никой нямаше.

– Нищо не ми се е счуло.

– Слушай, трябва да намина някоя вечер.

– Не, недей, имам готин приятел, има добра работа, той работи! Не се страхува от работа !

И с тези думи те се обърнаха – жена и куче – и си тръгнаха от мен, от моя живот и от страховете ми, като си въртяха задниците, после застанах и се загледах в минаващите хора. Нямаше никой, светофарът светеше червено, аз гледах, когато светна зелено, пресякох безмилостната улица.

Един от най-добрите ми приятели – поне аз го имам за приятел – един от най-добрите поети на нашето време страда, точно в момента, в Лондон, от това, и гърците са го знаели, също и древните, и то може да сполети мъжа на всяка възраст, но най-добрата възраст за него е след четирийсет и пет към петдесет и аз го приемам като неподвижност – слабост в движенията, все по-голяма липса на интерес и почуда; приемам го като позицията на замръзналия мъж, макар че едва ли изобщо е позиция, но то може да ни позволи да гледаме на трупа с някакво чувство за хумор; иначе чернотата би дошла твърде много, всички мъже страдат, от време на време, от позицията на замръзналия мъж, а тя се разбира най-добре по такива категорични думи като: "Просто не мога." или: "Майната му на всичко." или: "Много му здраве на Бродуей." Но обикновено бързо се възстановяват и продължават да бият жените си и да ходят на работа навреме.