Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

– Ти удари БАЩА си! Ти удари БАЩА си! Ти удари БАЩА си!

Нямаше значение, и накрая обърнах лице изцяло към нея и я оставих да дере и пищи, да дращи с нокти, да разкъсва плътта на лицето ми, шибаната кръв капеше и плискаше и се стичаше по врата и ризата ми и опетняваше шибаното "Дърво на живота" с точици и пръски и парченца месо. Чаках, без да ме интересува вече.

– ТИ УДАРИ БАЩА СИ!

И после дращенето намаля, чаках, после спря. После започна отново, един-два пъти:

– Ти... удари... баща... си... баща... си...

– Свърши ли? – попитах, мисля, това бяха първите думи, освен "да" и "не", които ѝ бях казал от десет години.

– Да – отговори тя.

– Върви в спалнята – нареди баща ми от канапето. – Ще се видим сутринта, с ТЕБ ще си говоря сутринта!

Само че сутринта ТОЙ беше замръзналия т мъж, но си мисля, че не е било по собствен избор.

Често съм позволявал на гаджета и курви да ми дерат лицето както майка ми, което е много лош навик; това да си замръзнал , не означава да позволиш на измекярите да владеят положението, и освен това децата и стариците, както и някои силни мъже, сега потрепват, като ми видят лицето, но да продължа, наистина вярвам, че историите за замръзналия мъж интересуват повече мен, отколкото вас (интерес: математически начин на подреждане), и ще се опитам да ги съкратя. Божичко, мисля, че една много смешна история (хумор: математически начин на подреждане, и тия неща ги казвам сериозно) се случи, когато бях в Лосанджелиската гимназия, да речем 1938 г.? 1937 г.? , там някъде? 1936 г.? Влязох в Корпуса за обучение на запасни офицери без абсолютно никакъв интерес към военното дело. Имах тия огромни грейпфрутени циреи, грамадни, плъзнали навсякъде по мен, а момчетата имаха две възможности по това време – или да влязат в Корпуса, или да ходят в гимнастическия салон, е, всъщност всичките свестни читави момчета бяха в салона, лайнарите и чудаците, и лудите като мен, замръзналите мъже, доколкото ги имаше, влизаха в Корпуса, войната все още не беше хуманно нещо. Хитлер бе просто един дърдорещ Чарли Чаплин, който правеше смешни идиотски неща по новините на Ар Кей Оу.

Отидох в Корпуса, защото във военна униформа не се виждаха циреите ми; в анцуг щяха да се виждат, при това много, гледайте сега, циреите ми нямаха значение за МЕН, но ЦИРЕИТЕ ми имаха значение за ТЯХ. Това разстройваше жлезите им. За човек в пещера, Замръзнал мъж като мен, циреите не са от значение, значение им придават неща, които не се броят – като маси обикновени хора. Да си Замръзнал, не означава да бъдеш нереалистичен; да си Замръзнал, означава да останеш Замръзнал; всичко друго е лудост.

Трябва да те ебават колкото се може по-малко, за да можеш да влезеш там, за където си предназначен, затова не исках да ме ебават втренчените в разкъсаните ми циреи човешки очи. Затова се облякох във военна униформа, за да намаля рентгените, но не исках Корпуса, бях замръзнал .

И така, ето ни един ден, целият проклет батальон, или както там му се вика, аз съм още редник, а цялата школа е в някакво там състезание по боравене с оръжие, трибуните са фрашкани с глупаци и ето ни нас, правим движенията и е горещо, а аз съм ЗАМРЪЗНАЛ, човече, не ми дреме, и ето ни, следваме командите, и скоро остават само петдесет процента от нас и скоро след това остават само двайсет и пет процента и скоро само десет процента и аз още стоя там, с тия големи червени грозни циреи по лицето ми, няма униформа за лицето, и е горещо, и се опитвам да накарам мозъка си да мисли, направи грешка направи грешка направи грешка, но аз съм автоматично майстор, не мога нищо да направя зле, нищо че не ми дреме, обаче не мога насила да сгреша и това СЪЩО е защото съм ЗАМРЪЗНАЛ! И скоро остават само двама, аз и приятелчето Джими. Е, Джими е лайно и има НУЖДА от това нещо, ще бъде чудесно за него. Това всъщност си помислих, но Джими се осра. Беше на командата "Зареди!", не, звучеше така: "Заре..." после пауза... "ди!" вече не помня точната маневра при тази команда, нали съм лош войник, имаше нещо общо с натикването на затвора в задницата на цевта, но Джими, на когото му пукаше и когото много обичаха, или поне харесваха, се осра със затвора, и ето ме мен, стоя там сам, циреи изпъкваха от краставата ми масленозелена шаячна яка, циреи изскачаха по целия ми череп, дори най-отгоре на главата ми в косата, и беше жега, печеше слънце и ето ме мен, незаинтересован, нито радостен, нито тъжен, нищо, просто нищичко, красивите момичета охкаха по трибуните за бедния им Джими и майка му и баща му сведоха глави, не разбираха как може това да се случи, и аз успях да си помисля, бедният Джими. Но само доколкото можех да мисля, старецът, който ръководеше Корпуса, беше някой си на име полк. Мъгет, човек, който бе прекарал цялата си кариера в Армията, дойде да сложи медала на краставата ми риза, лицето му беше много тъжно, наистина много. Мислеше ме за некадърник, хлапето с празната глава, а аз го смятах за луд. Забоде ми медала и после се пресегна да се ръкуваме, хванах го за ръката и се усмихнах, един добър войник никога не се усмихва, с усмивката исках да му кажа, че разбирам, че нещата са се объркали, и че не зависи от мен. После измарширувах обратно до моята рота, моя взвод, моята бригада, моето каквото по дяволите се води. После лейтенантът призова за внимание, фамилията на Джими беше Хадфорд или нещо от сорта, и няма да повярвате, но това се случи, лейтенантът каза на хората: