Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

– Искам да поздравя редник Хадфорд за това, че бе толкова близо до победа в състезанието по боравене с оръжие.

После:

– Свободно!

После:

– Излез от строя! – или – рота свободно! – или някакво друго проклето нещо.

Видях другите момчета да говорят с Джими. Никой нищо не каза на мен. После видях как майката и бащата на Джими слизат от трибуните и го прегръщат, моите родители не бяха там. Напуснах плаца и поех по улиците, свалих медала и продължих нататък с него в ръка. После без злоба, страх, радост, без яд или пряка причина хвърлих медала в шахта пред една дрогерия, след няколко години Джими го гръмнаха над Английския канал, бомбардировачът му бил лошо ударен и той наредил на хората си да скачат с парашути, а той се опитал да добере самолета си обратно в Англия, не успял. Горе-долу по това време живеех във Филаделфия като НГВС и изчуках една 150-килограмова курва, която изглеждаше като гигантско прасе и която счупи всичките четири крака на леглото ми, като скачаше и се потеше, и пърдеше по време на акта.

Мога да продължавам още, разказвайки ви истории в контекста на замръзналия мъж. Не е съвсем вярно, че никога не ми ПУКА или че никога не се ядосвам, или че никога не изпитвам омраза, или че никога не изпитвам надежда, или че никога не се радвам, не искам от думите ми да излезе, че съм НАПЪЛНО лишен от страсти или емоции или нещо такова; само дето ми е странно, че моите чувства, мисли, маниерът ми са толкова необичайно различни и противоположни на тези на приятелите ми. На пръв поглед изглежда, че никога не бих могъл да се сближа с тях, следователно съм изолиран както заради техния избор, така и заради моята нагласа, моля да не заспивате и нека приключа това с едно писмо от моя приятел поет от Лондон, който описва преживяванията си като з амръзнал мъж. Той ми писа:

"...аз съм в този аквариум, нали разбираш, огромен аквариум и моите перки не са достатъчно силни, за да се движа из този голям подводен град. Правя каквото мога, макар че магията изчезна, като че още не съм готов да се взема в ръце и да се измъкна от състоянието на абстиненция и да получа "вдъхновение", никакво писане, никакво чукане, абсолютно шибано нищо. Не мога да пия, не мога да ям, не може да ми стане, само абстиненция. Също и меланхолия, но точно сега нищо не се получава, ще бъде дълъг период на зимен сън, дълга мрачна нощ. Свикнал съм със слънце, със средиземноморската яркост и блясък, свикнал съм да живея на проклетия ръб на вулкана, както в Гърция, където поне имаше светлина, имаше хора, имаше дори така наречената любов, сега – нищо. Лица на средна възраст, млади лица, които не изразяват нищо, минават, усмихват се, казват здравей, ох, студен сив мрак. Стар поет, захвърлен на края на света, река Стикс. Вонята, от докторите до болниците, с проби от лайното, с проби от пикнята, и винаги същите резултати – анализите на черния дроб и на панкреаса над нормата: но никой не знае какво да прави, само аз знам. Няма какво да се направи, освен да се чупя от тази джунгла и да срещна някоя митична млада красавица – някоя сладка домошарка, която ще се грижи за мен, ще има малко претенции, ще бъде сърдечна и скромна, да не казвам голяма дума. Къде ли е тя? Мамка му, не бих могъл да ѝ дам онова, което иска, или бих могъл??? Възможно е, разбира се, единствено от това да имам нужда, но как, къде да го намеря? Де да бях по-упорит. Щях да успея да седна и да започна всичко отначало, от нулата, да го запиша на хартия, по-силно, по-чисто, по-остро отвсякога. Но сега от мен се изплъзва нещо и аз изчаквам, печеля време, небето е черно и розово и пламнало в 4.40 следобед, градът бучи навън, вълците крачат из зоологическата градина, тарантулите клечат край скорпионите, търтеите обслужват пчелата майка, мандрилът се зъби злобно, мятайки гнили банани и ябълки по лудите хлапета, които го дразнят, ако ще умирам, искам да отида в Калифорния, под Ел Ей, далеч на брега, някъде на плажа, близо до Мексико, но това е мечта, ще ми се някак си да го направя, но всички писма, които получавам от щатите, са от поети и писатели, които са били тук, от тази страна на Атлантическия океан, и те ми разказват колко скапано е вкъщи, каква противна атмосфера, и т.н. Не знам, никога няма да се оправя финансово, тъй като благодетелите ми са тук и ако се върна, те ще ме зарежат, понеже, малко или повече, обичат да поддържат по-близък контакт с мен. Да, тялото поддава, но ти се дръж и ми прости ужасната тъпотия на това писмо, не мога да се вдъхновя, не мога да тръгна напред, само гледам лекарски сметки и други сметки, и синьото небе, черното слънце, може би нещо ще се промени, скоро... така стоят нещата, тралала, да ги погледнем без сълзи, горе главата, приятелю."