Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

Но за моя приятел позицията на замръзналия мъж не може да се захвърли под дивана като детска играчка, само ако можеше! Пробвал е лекари в Швейцария, Франция, Германия, Италия, Гърция, Испания и Англия и те нищо не са могли да направят. Един го лекува от глисти, друг му забива малки игли по ръцете и врата и гърба, хиляди малки игли. "Ето с това може да стане," ми писа той, "Иглите може да свършат работа." от следващото писмо разбрах, че изпробва някаква вуду измишльотина, в следващото разбрах, че не опитва нищо. Окончателният замръзнал човек, един от най-добрите поети на нашето време, прикован там в леглото си в малка и мръсна лондонска стая, умиращ от глад, едва поддържан жив от подаяния; взиращ се в тавана си и неспособен да напише или изрече нито думичка, и в крайна сметка без да му пука дали ще го направи или не. Името му е известно по целия свят.

Бих могъл и мога добре да разбера изпадането на тоя велик поет в буре с лайна, тъй като, странно, но доколкото си спомням, аз съм роден в позицията на замръзналия мъж. Един от случаите, за които се сещам, е веднъж когато баща ми, страхлив зъл скот, ме биеше в банята с дългия си кожен каиш за острене на бръсначи, или ремък, както му викат някои, той ме биеше доста редовно; бях извънбрачно дете и мисля, че той обвиняваше мен за всичките си проблеми, ходеше насам-натам и си пееше: "Ех, докато нямах жена, в джоба звънтеше пара!" Обаче той не пееше често. Беше твърде зает да ме бие. За известно време, някъде преди да стана на седем-осем, той почти ми вмени това чувство на вина. Понеже не можех да разбера защо ме бие. Много усърдно търсеше причини, трябваше да му кося тревата веднъж седмично, един път по дължина и после напряко, после да подрязвам по ръбовете с ножица, и ако пропуснех една - единствена тревичка където и да е по предната или задната морава, баща ми ме пребиваше като куче. След боя трябваше да изляза да поливам ливадите, в същото време останалите хлапета играеха бейзбол или футбол, растяха и ставаха нормални човешки същества. Големият момент винаги настъпваше, когато старият се просваше на моравата и изравняваше очи с тревата, винаги успяваше да открие някоя тревичка.

– Ето, виждам я ! Пропуснал си една ! Пропуснал си една !

После се провикваше към прозореца на банята, където майка ми, фина немска дама, винаги стоеше по това време на процедурата.

– Пропуснал е една! Виждам я ! Виждам я !

После чувах гласа на майка ми:

– Ау, пропуснал е една? Ау, срамота, срамота!

Наистина смятам, че и тя е обвинявала мен за всичките си проблеми.

– В банята ! – изкряскваше той. – В банята !

И така аз отивах в банята, каишът излизаше и боят започваше. Но въпреки че болката беше ужасна, аз самият се чувствах доста далеч от всичко това. Искам да кажа, всъщност не ме интересуваше; това не означаваше нищо за мен. Изобщо не бях привързан към родителите си, така че не чувствах да има някакво нарушение на любовта или доверието, или топлината, най-кофти беше плачът, не исках да плача, това бе мръсна работа, както косенето на моравата, както когато после ми даваха възглавницата да седя на нея, след боя, след поливането на ливадата, аз и не исках възглавницата, затова, понеже не исках да плача, един ден реших да не го правя. Чуваше се единствено шибането на каиша по голия ми задник, издаваше един особен месест гнусен звук в тишината, а аз се пулех в плочките на банята. Течяха сълзи, но аз не издадох нито гък. Баща ми спря да ме налага, обикновено ми удряше петнайсет-двайсет каиша. Спря само след седем-осем. Изскочи от банята:

– Мамче, мамче, мисля, че момчето ни е откачено , не плаче, когато го бия!

– Мислиш, че е откачен ли, Хенри?

– Да, мамче.

– Ау, колко лошо!

Това просто беше първата видима проява на замръзналото момче, знаех, че нещо не ми е наред, но не се смятах за луд. Просто не можех да разбера как другите хора могат така лесно да се ядосат и после също така лесно да забравят яда си и да станат весели, и как може да се интересуват от всичко , при положение, че всичко е толкова тъпо.

Не ме биваше много в спорта или в играта с другарите ми, защото имах твърде малко опит. Не бях истинско мамино синче – не изпитвах страх или физическа слабост, а понякога правех абсолютно всичко по-добре от който и да е от тях – но само понякога, – това някак нямаше значение за мен. Когато се сбиех с някой приятел, никога не можех да се ядосам, приемах борбата като нещо нормално. Нямаше друг изход, бях замръзнал , не можех да разбера гнева и настървението на противника си. Озовавах се по-скоро в ситуация да изучавам лицето и поведението му, объркан от тях, отколкото да се опитвам да го победя, от време на време му стоварвах хубав удар, за да видя дали мога, после пак изпадах в летаргия.