Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

– Виж, съкровище, трябва да схванеш, че тия неща непрекъснато се случват по офисите из цяла Америка, понякога нещо става, но в повечето случаи нищо не става, повечето такива типове бият чекии в кенефа и гледат прекалено много филми с Чарлс Бойър. Ония, дето наистина правят нещо, си траят, а не дрънкат, бас ловя, че твоят юнак е гледал прекалено много филми, стисни го за топките и ще избяга.

– Той поне е джентълмен! И толкова се изморява! Мъчно ми е за него.

– От какво се изморява? От работата си в общината?

– Собственик е на автокино и работи през нощта, не успява да си почине.

– Да бе, а аз съм свински задник! – рекох ѝ.

– Със сигурност си – отвърна тя сладко, но тази нощ саксиите паднаха още два пъти.

След това дойде вечерята с китайските охлюви, или може би бяха японски охлюви, така или иначе, отидох на пазар и за първи път забелязах специалния щанд. Изкупих го целия – малки октоподчета, охлюви, змии, гущери, плужеци, бръмбари, скакалци... първо сготвих охлювите, поднесох ги на масата.

– Направих ги с масло – обясних ѝ аз. – Пъхай ги право в гърлото, между другото, това ядат бедните нещастници

– После, набутвайки два-три охлюва в устата си, попитах:

– Как беше старият Морава игла днес?

– Имат вкус на гума...

– Гума, мума... яж!

– Имат мънички дупета... виждам малките им дупета... ох...

– Всичко, което ядеш, има дупе. Ти имаш дупе, аз имам дупе, всички имаме дупета. Моравата игла има дупе...

– Ооооох...

Стана от масата, хукна към банята и взе да повръща.

– Тези малки дупета... ооох...

Аз се смеех, бълвах лиги и тъпчех малките дупета в устата си и ги поливах с бира и се смеех.

Не се изненадах особено, когато една сутрин два дни по-късно на вратата ми, на нейната врата, се почука и ми връчиха призовка за бракоразводно дело.

– Бейби, какво е това? – показах ѝ листа. – Не ме ли обичаш, бейби?

Тя се разплака, плака и плака и плака.

– Стига, стига, не се тревожи, може би Моравата игла е твоят човек, не мисля, че блъска чекии в кенефа. Сигурно той е мъжът за теб.

– Ооо, ооо, ооо.

– Вероятно лъска бастуна във ваната.

– Ах, ти, гадно лайно!

Спря да плаче, след това катурнахме саксиите за последен път. Тя отиде в банята и започна да си тананика и припява, докато се приготвяше за работа. Същата вечер ѝ помогнах да си намери ново жилище, да си събере багажа и да се изнесе, каза, че не иска да остава в старото ни жилище, сърцето ѝ щяло да се къса. Скапана шунда. На връщане си взех вестник и отворих на страницата със специализираните обяви, търсейки: чиновник в товарителница, помощник в магазин, портиер, склададжия, помощник на инвалид, разносвач, после захвърлих вестника, излязох, купих си седемстотин грама и пих за сбогуването с моя милион, видях я един-два пъти – случайно, без саксии – и тя каза, че го правила само веднъж с Моравата игла, след което напуснала работа, обясни ми, че възнамерява да почне да рисува и пише "сериозно".

След време замина за Аляска и се омъжи за ескимос, японски рибар, и като се напия, понякога се майтапя: "Веднъж изгубих един милион долара заради японски рибар."

– Е, стига пък и ти, никога не си имал един милион долара.

Вероятно хората са прави: никога не съм ги имал.

Получавам писмо веднъж или два пъти годишно, дълго писмо, едното обикновено преди Коледа, "Пиши", казва тя. Вече има две-три деца с ескимоски имена, казва, че е написала книга, лежи на рафта там горе, детска книга, но тя "се гордее" с нея и възнамерява да напише "сериозен" роман за "Разпадането на характера", ще напише два романа за разпадане на характера, ех, мисля, че единият е за мен. А другият е за ескимоса, който вече е преебан. Или отебан. Или пък другият е за Моравата игла?

Май трябваше да се хвана с онова момиче с циците от курса по рисуване, ама на жена трудно се угажда, а и тя можеше също да не хареса малките дупета. Но трябва да пробвате октоподите, като бебешки пръстчета в разтопено масло, паяците на морето, мръсни плъхове, и докато засмукваш пръстчетата, получаваш отмъщението си, цункаш за сбогом милиончето, удряш една бира, и по дяволите електрическата компания, "Фулър Бръш", магнетофоните, долната част на Тексас и нейните шантави жени с вратове, дето не се движат, които плачат и те чукат, зарязват те, пишат мили писъмца всяка Коледа, въпреки че сега си им чужд, не те оставят да забравиш, Брьогел, мухите, плимута, модел 57-а, пред прозореца ти, загубата и ужаса, тъгата и провала, постановките и щуротиите, през целия ни живот, падаме, ставаме, преструваме се, че сме добре, хилим се, хлипаме, бършем малките си дупета, и другия вид.