Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

Все пак леко съм си дистанциран и след 2 000 путки, повечето не особено добри, все пак умея да се надсмивам над себе си и своята примка.

Помня как веднъж в склада на магазин за дамски дрехи аз вършех черната работа по доставките, а шефът ми (т е. надзирателят) беше сравнително млад, но леко оплешивяващ нахакан човечец и тоя нахакан човечец го мобилизираха във Втората световна война. Дали се тревожеше, че ще го убият? За смисъла на войната? За липсата на смисъл от войната? Какво Означаваше да бъдеш разкъсан на парченца от минохвъргачка?

Той ми се довери, мислеше, че съм свестен човек, двамата бяхме сами в това голямо мазе – другите опаковчици се потяха един етаж по-нагоре, – бяхме долу в подсутерена, беше влажно и прашно, а ние се катерехме по мукавени кашони, два метра високи, търсехме някакъв номер, някакъв вид плат или дреха, която да се изпрати някъде, а имаше само три-четири малки електрически крушки, които трябваше да осветяват цялото мазе, и ние скачахме там като маймуни на четирите си крака, скачахме от кашон на кашон, взирахме се за някакъв магически номер, специален вид плат, от който да се скрои дамска дреха.

Ах, боже милостиви, помислих си, какъв идиотски начин да си изкарваш прехраната, какъв идиотски начин да оцеляваш и да мреш за жълти стотинки, май самоубийството беше най-добрият начин да се измъкнеш?

А нахаканият дребосък се провикваше:

– Откри ли номера?

И аз казвах:

– Ммне – като едва си отварях устата.

Мамка му, аз дори не търсех, каква ми беше изгодата да намеря номера? Всеки път, когато се обърнеше към мен, скачах от един кашон на друг. Накрая с подскоци се върна при мен, седна на кашона до мен и запали цигара.

– Буковски, ти си свястно момче.

Не отговорих.

– Взимат ме в армията, това е последната ми седмица тук.

През цялата си кратка служба там бях правил всичко по силите ми, за да не ми плямпа тоя тип, а ето че сега той ми поднасяше някаква досадна изповед.

– Знаеш ли какво ме тревожи за армията? – попита ме.

– Не.

– Няма да мога да чукам жена си. Е, повечето от тия момчета не чукат, но като те гледам, мога да кажа, че ти чукаш...

(аз не чуках.)

– ...и ѝ викам аз на жената: "Миличка, какво ще правя, няма да мога да те чукам." И знаеш ли какво ми отговаря тя? Отговаря ми: "За Бога, отиди в армията и бъди мъж. Когато се върнеш, аз ще съм си тука". Обаче мама му стара, ще ми липсва; ще ми липсва; повечето от тия момчета не знаят какво е, но ти и аз знаем, така си е.

(Не му казах, че някой друг ще чука жена му вместо него, докато го няма. И че ако не се върне, тя ще заеме следващата поза "Тяло за продан" с каквото там ѝ е останало.)

Беше дребен като къртица човечец, който би изтърпял и най-черната работа, или самоубийствения щурм на крещящите БАНЗАЙ! Японците, или още по-зле, решителното шахматно настъпление на победените, снежните шваби, идващи през падащата белота и търсещи неговия номер. Снежните шваби, безмилостни и обучени, и смели, последна сачма лудост в последната атака, търсещи неговия номер, ах, къртицата! Той би изтърпял всичко това, почти като сърбеж или прозявка, или лек грип, само за да продължи да съществува, от правилната страна на обществената структура, с надеждата да има късмета да оцелее, за да може да се върне да ебе жена си.

Ето ти го какъв е сексът: става дума за путки и придвижвания на цели армии, дават се ордени за храброст на мъже, на които само путки са им в главата, ами смелостта? Смелостта на някой малоумен едва ли може да се брои; брои се смелостта на мислещия човек: тя изисква малко усилия и здрав стомах.

И смесваш секса с останалото у нас и получаваш нещо много непонятно, и колкото повече го изучаваш, толкова по-малко разбираш, една теория заменя друга и почти винаги оскърблението е за човешкото същество, може би така трябва да бъде. При целия ни потенциал най-буйният растеж е надолу.

Темата за секса дори обърква великия Буковски. Помня как една вечер си седях в някакъв бар точно на запад от един от ония централни тунели, по онова време живеех в стая зад ъгъла на едно място по средата на баира, както и да е, седя си там, доста на градус, и си мисля, дееба, млад съм и съм як и мога да се изпреча на всеки, който си търси белята, дори си търся хора, които си търсят белята, само че животът все още е толкова нов за мен, на, да речем, 22-23 години, че да съм някакъв там заухав романтик; намирам живота за мъгляво интересен вместо за конкретно ужасяващ. И така нощта понапредва и тогава се оглеждам – мешам питиетата – искам да кажа поръчвам си чашки чист алкохол, вино, бира – опитвам се да се нокаутирам, но нищо не действа и Господ не е дошъл.