Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

Най-накрая привидно безкрайният инат отслабна, писмата пак си идваха, но аз просто не им отговарях. Писмата ѝ, както обикновено, бяха извънредно тъпи и подчертано потискащи, но фактът, че бях решил да не им отговарям, успя да отнеме част от отровата им. Това беше страхотен план, план, за чието скрояване на простичък ум като моя му беше нужно доста дълго време: не отговаряй на писмата и си свободен.

Имаше пауза в кореспонденцията, чувствах, че се е свършило; бях използвал последния подобен номер: бъди жесток към жестоките, тъп към тъпите, жестоките и тъпите бяха еднакви: нищо не можеше да им направиш; имаше само неща, които те можеха и щяха да ти направят, бях се справил с проблем на вековете: премахване на нежеланите. Не са нужни много мъже и жени, за да задушат и осакатят живота на някого – нужен е само един. И обикновено той си е един. Дори когато армии се изправят срещу армии и мравки се изправят срещу мравки, наречете го както си искате.

Започнах да виждам нещата отново с очите си. Забелязах табела над едно химическо чистене, някой шегаджия я беше сложил: ЗА ВСЯКА БИЛКА ИМА БОЛКА, преди никога не бих видял табелата, започнах най-после да съм по-свободен, виждах почти всичко, виждах странните и откачени неща, които преди виждах, объркани, романтични, експлозивни неща, които сякаш придаваха вероятност на невероятното, това като че ли разкриваше магически сили там, където преди това нямаше нищо.

ИЗОБРЕТАТЕЛ НА СМЪРТ

Монтерей, 18 ноември (Обединена международна преса)

Мъж от Кармъл Вали е убит от устройство, което изобретил, за да изправя гънките на сушени сливи.

Това гласеше цялата дописка, чудесно, отново бях жив. После една сутрин излязох до пощенската кутия, писмо, заедно със сметките за газ, заплахи от зъболекаря, писмо от бивша съпруга, която почти не си спомнях, и реклама за литературно четене на бездарни поети.

Скъпи бонго,

Това е последното писмо, проклет да си. Не си единственият, който ме е изоставял, всичките ще ви видя, дето сте ме изоставили – ВСИЧКИТЕ ПЪРВО ЩЕ ВИ ВИДЯ В ГРОБА!

Меги

Баба ми ми говореше по същия начин, също и тя – така и не ми пусна.

Е, след няколко дни махмурлукът на радостта се разсея, отидох до пощенската кутия, няколко писма, отворих ги. Първото:

Уважаеми г-н Б,

молбата ви за лична стипендия от Националната фондация на хуманитарните науки беше разгледана от Националния съвет по хуманитарните науки. Предвид препоръките на независима група литературни експерти, със съжаление ви съобщаваме...

Друго писмо:

Здрасти бонго,

Клеча в ъгъла на тая смрадлива хотелска стая. Единственото което нарушава тишината е тракането на винени бутилки върху зъби... хремав съм, краката ми са целите в рани; 51 аса се оказаха празни, 52-ри в пощата... знаеш ли, че пребродих всички ъгли а то се оказа шибан кръг... уволниха ме от брането на лимони защото ме нямало прекалено дълго, (сватба в свинефермата: 4 дни) и щот съм берял прекалено малко, върнах се в Сан Франциско. И за един ден изпуснах сигурна работа в пощата по коледа... седя в ъгъла на тая стая на тъмно и чакам мир и щастие. Баптистката църква да си светне червената неонова табела, за да заплача... профучаващ автобус прегазва куче на улицата... де да бях аз това куче щото не знам как да го направя сам... дори това изисква решения... къде се дянаха тия цигари... тази сутрин се махнах от мисията. Неназовима храна атакува свинския ми търбух. Огледах на търговската улица всичките хубави момичета – коси като ясни зимни слънчеви лъчи в Сан Франциско... абе, кво толкова,

М.

И още едно:

Скъпи бонго,

Прости ми. Понякога съм такава, опитай се мъничко да ме обичаш, днес си взех нова поливачка. Другата беше ръждясала. Прилагам стихотворение от "Поезия Чикаго." Напомняше ми... за мен... докато го четях, сега трябва да вървя. Децата са тръгнали към къщи.

Обичай ме,

Меги

Приложеното стихотворение е внимателно изписано, без грешка, с двойни интервали, думите, които е написала, са издълбани в хартията със същия натиск същата премерена... любов. – стихотворението е ужасно.

В него се говори за вятъра и някаква дребна банална трагедия. XVIII век. Лошият XVIII век.

Обаче аз пак не отговарям, отивам на боклукчийската си работа, там долу ме познават, те са ми шефове, харесва ми. Дават ми да скатавам, не различават Т. С. Елиът от Лорънс Арабски. Фиркан съм два-три дни. И пак си запазвам работата.

Имам си специална система на звънене, която трябва да се включи, преди да си вдигна телефона, не съм сноб, просто не ме интересува какво имат да казват или искат да направят повечето хора – най-вече с моето време, но една вечер, докато се опитвах да спра да залитам, за да се добера до боклукчийската си работа, телефонът звънна. Понеже щях да излизам след няколко минути, реших, че няма какво толкова да ми направят, не беше моят сигнал, но все пак вдигнах слушалката.