Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

Сутринта се събудихме и не обелихме дума. Някой дойде и събрахме малко пари за вино.

И дните си минаваха и аз го чаках да си замине, момичетата почнаха да ме гледат странно. Той стоя две седмици, три седмици, и не вдигаше платната, както се казва, една вечер, след като бях разтоварвал щайги замразена риба от вагони, с порязана, кървяща ръка, със скован крак, който една падаща щайга едва не счупи, докуцах до стаята си и заварих купон. Купонът не ми пречеше – никога не се заяждам за пиене на вино. Обаче мивката у нас беше започнала да става гнусна. Бяха ми опукали всичките консерви, използвали всички чаши, чинии, вилици и лъжици и всичкото това беше в мивката във водата, смърдящата вода, а мивката бе запушена, което също се ядваше, това си беше почти нормално, само че като погледнах в мивката и видях, че ми бяха открили и хартиените чинийки и ги бяха използвали и хвърлили в мивката и те си плаваха вътре. Това вече беше гадно, а на всичкото отгоре някой бе повърнал в мивката и щом видях и това, си налях цяла водна чаша вино, гаврътнах, разбих чашата в стената и изкрещях:

– ДОТУК БЕШЕ! ВСИЧКИ ВЪН! ВЕДНАГА!

Един по един се изнизаха, курвите и мъжете, чистачката Хелън, веднъж я бях опънал и нея, с бялата ѝ коса и всичко, и излязоха те церемониално, тъжно. Всички си отидоха освен Болди М.

Той си седеше на ръба на леглото и викаше:

– Ханк, Ханк, к'во става? К'во става, Ханк?

– Млъквай или ш'те нокаутирам, и бог да ми е на помощ!

Излязох до телефона в коридора, намерих номера на майка му. Той беше един от ония непорочни и много надарени, глупави, с висок коефициент на интелигентност копелета, които цял живот живеят с майка си.

– Вижте, г-жо М., моля ви, елате и си вземете сина. Ханк е на телефона.

– А, ето къде бил! И аз така си помислих, но не знаех къде живееш, обявихме го за изчезнал, зле му влияеш, Ханк. Слушай, Хенри, защо не оставиш момчето ми на мира? ("момчето" ѝ беше на 32 години.)

– Ще се опитам, г-жо М. А сега защо не дойдете да си го приберете?

– Просто не мога да разбера защо остана толкова дълго този път. Обикновено след ден-два му се приисква да се прибере вкъщи.

– Елате и си го вземете.

Дадох ѝ адреса и после се върнах в стаята.

– Майка ти идва да те вземе – му казах.

– Не, не искам да си вървя, не! Слушай, Ханк, има ли още вино? Имам нужда от питие, Ханк.

Налях му едно вино, налях едно и на себе си.

Той изпи част от виното.

– Не искам да си вървя – каза Болди.

– Слушай, постоянно те молех да си тръгнеш, ти не пожела да си тръгнеш. Имах два варианта, или да те пребия като куче и да те изхвърля на улицата, или да се обадя на майка ти. Обадих се на майка ти.

– Но аз съм мъж! Аз съм мъж, не виждаш ли? Аз участвах в китайския театър на военни действия! Аз водих китайските войски през пролетта! Аз бях старши-лейтенант в американската армия в моменти на опасност!

И това беше вярно. Наистина го бе правил, и е бил освободен от военна служба с почести. Пак напълних чашите.

– За Китайския театър – вдигнах наздравица аз.

– За Китайския театър – каза той.

Изпихме ги.

После той подхвана отново:

– Аз съм мъж! Дявол да го вземе, не виждаш ли, че аз съм мъж? Господи, не виждаш ли, че аз съм мъж?

Тя пристигна след около 15 минути и каза само една дума:

– Уилям!

След това посегна към леглото и го хвана за ухото, беше изгърбена стара женица, сигурно наближаваше шейсетте, хваща го тя за ухото, вдига го от леглото и както така си го държеше за ухото, го поведе през коридора, застана пред асансьора и натисна копчето, а той приведен почти надве и плаче, плаче през цялото време, ония големи, истински сълзи течаха, капеха, хлъзгаха се по лицето му. И го вкара в асансьора за ухото и докато слизаха, го чувах да вика "АЗ СЪМ МЪЖ, АЗ СЪМ МЪЖ, АЗ СЪМ МЪЖ!", и после отидох до прозореца и ги гледах как вървят по тротоара, още го държеше за ухото, тази стара жена на 60. И веднага го бутна в колата и обиколи от другата страна, докато той лежеше на седалката, и веднага потегли с единствената ми анална бройка, която викаше: "АЗ СЪМ МЪЖ, АЗ СЪМ МЪЖ!"

Никога повече не го видях, нито пък съм правил особени опити да го търся.

В нощта, когато дойде 150-килограмовата курва, бях готов, никой друг не беше готов, но аз бях готов. Тя отвсякъде бе адски тлъста и не особено чистоплътна. Откъде, по дяволите, бе дошла и какво искаше и как бе оцеляла досега, беше въпрос, който можеше да зададеш на което и да е човешко същество, и така ние пихме, пихме и се веселихме и аз седях до нея, притиснат в нея, подсмърчайки и смеейки се, и надървяйки се.