Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

– Бейби, бейби, мога да те подпра с такова нещо, което ще те разреве, вместо да те разсмее.

– Ха хахахахаха, ха – изсмя се тя.

– Вкарам ли го, главата ми ще стигне чак до твоята глава, през стомаха и хранопровода, нагоре през трахеята, мда!

– Ха хахахахаха, ха!

– Мама му стара, обзалагам се, че като сереш, бузите на гъза ти увисват до земята, а? И като сереш, скъпа, запушваш канала за цял месец, а?

– Ха хахахахаха, ха!

Когато стана време да затварят, си тръгнахме заедно – аз: 180 сантиметра и 75 килограма, тя: 150 сантиметра и 150 килограма, самотният и нелепият свят вървяха по тротоара заедно, най-накрая си набавих задник, по-свестен от дупка от чеп.

Стигнахме до входа на квартирата ми. Бръкнах да си извадя ключа.

– Божичко – чух да казва тя, – какво е това?

Огледах се. Зад нас имаше една много семпла и малка сграда с много прост знак: СТОМАШНА БОЛНИЦА.

– А, това ли? Посмей се сега, бейби, харесвам смеха ти, искам да те чуя как се смееш сега, скъпа!

– Това е труп, изнасят труп!

– Един приятел, едно време играеше ръгби, беше защитник в Ред Грейндж. Видях го следобед, изглеждаше си добре. Дадох му пакет цигари, измъкват умрелите нощем, всяка нощ ги виждам да изнасят един-двама пътници, кофти работа да го правят по светло.

– Откъде знаеш, че това е твоят приятел?

– Костна структура, форма на главата под чаршафа, една нощ бях къркан и почти реших да отмъкна един труп, когато тия се върнаха вътре, не знам какво щях да правя с проклетото нещо. Сигурно щях да го подпра в някой гардероб.

– Сега къде отиват?

– Да вземат друг труп. Как ти е стомахът?

– Добре, добре!

Качихме се горе някак си, макар че на едно място тя залитна и си помислих, че ще отнесе цялата западна стена.

Разсъблякохме се и аз я възседнах.

– Божичко! – казах аз – покажи ми малко движение ! Недей просто така да си лежиш като грамадна кофа маджун! Вдигни ги тия грамадни колосални секвоени крака... мамче, не мога да те намеря !

Тя започна да се хили:

– О, хихихихихи, о, хихихихихихихихи!

– Ох, мама му дееба! – изръмжах. – Мърдай ! Друсай !

И тогава тя наистина почна да скача и да се врътка. Аз се държах за нея и се опитвах да намеря ритъма: тя се въртеше доста добре, но беше така: първо въртене, после нагоре-надолу и после пак въртене, схванах ритъма на въртенето, обаче при нагоре-надолуто на няколко пъти бях изхвърлян от седлото, искам да кажа палубата се вдигаше нагоре, докато я удрях, което си е добре при нормални условия, обаче с нея когато ударех в палубата, сблъсъкът съвсем ме мяташе от седлото, а често дори почти падах от леглото на пода. Помня как по едно време едва не сграбчих едно грамадно цицорище, ама то беше такова ужасяващо и непристойно на вид нещо, че просто увиснах отстрани на матрака като гладна дървеница, наклоних се отново напред и се хвърлих като някакво куче обратно по средата на ония 150 килограма и отново потънах в средата на онова "о, хихихихихи, о, хихихихихи", и пак я яхвах и пак увисвах и не знаех дали аз чукам или мене ме чукат, но човек рядко знае.

– Нека милостивият Господ да е с нас – прошепнах в едното ѝ тлъсто, горещо, мръсно ухо.

И двамата бяхме пияни на мотики и бъхтихме ли, бъхтихме, аз изпадах отново и отново, но скачах обратно в битката, сигурен съм, че и двамата искахме да приключим, но някак си нямаше изход. Понякога сексът може да се превърне в най-ужасната задача, дори по едно време в отчаянието си сграбчих едната от ония ми ти огромни гърдища и я вдигнах като провиснала палачинка и натъпках едно зърно в устата си. Имаше вкус на тъга, на гума и агония и развалено кисело мляко, изхвърлих нещото от устата си с отвращение и пак заблъсках.

Накрая я обуздах, искам да кажа още мърдаше и не се беше отпуснала като умряла, определено трябва да ѝ го призная, обаче я обуздах, хванах ритъма, намерих го, уцелих го, уцелих го правилно много пъти и накрая като едно здание, което не поддава, поддаде, тя поддаде, аз я разпалих. Най-накрая тя изстена и изписка като малко дете и аз се изпразних, беше прелестно, после заспахме.

На сутринта като се събудихме, открих, че леглото е паднало на земята, бяхме строшили всичките четири крака в дивото си помпане.

– О, боже! – казах аз. – О, боже! Боже!

– К'во става, Ханк?

– Счупили сме леглото.

– Помислих си, че може така да стане.

– Да бе, ама нямам никакви пари. Не мога да платя ново легло.

– И аз нямам никакви пари.

– Май трябва да ти дам някакви пари, Ан.