Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

– Бонго?

– Ъ? Да?

– На телефона е... Меги.

– А, здравей, Меги.

– Виж, не искам да се натрапвам, просто се побърквам.

– Ъхъ. Всички сме така.

– Недей да мразиш писмата ми.

– Виж, Меги, нещата стоят така. Аз наистина не мразя писмата ти. Те наистина са толкова приятнички, че...

– О, толкова се радвам!

Не ме остави да довърша, исках да ѝ кажа, че писмата ѝ са толкова приятнички, че направо ме ужасяват със своите домакински скучнотии. Но тя така и не ме остави да довърша.

– Много се радвам.

– Ъхъ – казах аз.

– Но не си ни изпратил стихове за часовете ни в клиниката.

– Опитвам се да намеря нещо подходящо.

– Сигурна съм, че всичко твое ще свърши работа.

– Мъчителят понякога е добър в злонамерените намеци.

– Какво искаш да кажеш?

– Нищо.

– Бонго, не пишеш ли вече? Помня времето, когато се появяваше във всеки брой на "Блу Стардъст". Лили пише, че не си пращал от години, да не си забравил "малките"?

– Никога няма да ги забравя тия копелдаци.

– Какъв си странен, но искам да кажа вече не пращаш ли свои творби?

– Ми примерно в "Евъргрийн."

– Искаш да кажеш, че са те приели?

– Един-два пъти. Обаче имай предвид, моля те, че "Евъргрийн" не е какво да е списание, пиши на Лили. Кажи ѝ, че съм дезертирал от барикадите.

– О, Бонго, от мига, в който за пръв път четох стиховете ти, знаех, че си предопределен, още пазя първата ти стихосбирка – "Христос пълзи назад." Ох, Бонго, Бонго.

Отървах се от нея, като ѝ казах, че трябва да ходя да събера малко боклук, междувременно си мислех, на кого пък ще му се прище да изправя гънките на сушени сливи? Те определено не са вкусни: може би са малко като изсушени изстудени лайна, единственото хубаво в тях са самите гънки, студените гънки и тая хлъзгава ледена костилка, която се плъзга от езика към небцето ти като нещо живо.

Отидох и си отворих бира. Реших, че не мога да работя този ден. Хубаво беше да си седя на един стол. Надигни бутилката и всичко да върви по дяволите. Познавах една, дето твърдеше, че е спала с Паунд в Сейнт Лиз. Отървах се от нея след прекалено дълга кореспонденция, като глупашки настоявах, че и аз знам как да пиша и че намирам "Кантос" за тъпи.

Писмата на Меги бяха навсякъде, имаше едно старо на пода до пишещата машина, станах, отидох до него и го вдигнах:

Скъпи бонго,

Връщат всичките ми стихотворения, е, ако не познават добрата поезия, това си е техен проблем, все още от време на време чета първата ти книга "ХРИСТОС ПЪЛЗИ НАЗАД." и всичките ти други книги, стига да съм сигурна, че мога да издържа цялата им ужасна глупост. Децата скоро се връщат.

Обичай ме,

Меги

П. С. Съпругът ми се шегува с мен: "Бонго не е писал от доста време, какво се е случило с Бонго?

Изпразвам бутилката бира. Хвърлям в кофата, сега виждам: мъжът ѝ я опъва три пъти седмично, косата ѝ като ветрило на възглавницата, както обичат да се изразяват авторите на книги със секс. Всъщност тя си представя, че той е Бонго. Той си представя, че е Бонго.

"О, бонго! бонго!", казва тя.

"Идвам, миличка", казва той.

Отварям си още една бира и отивам до прозореца, обикновеният мрачен стерилен безсмислен ден на Лос Анджелис. Все още съм жив, в известен смисъл, много време мина от първата стихосбирка; много време от размириците в Уотс. Пропиляхме се. Джон Брайън иска колонка, бих могъл да му кажа за Меги. Но историята с Меги не е завършена. Тя ще е в пощенската ми кутия утре сутринта, ако бях в киното, можеше да се справя с това:

"Глей сега, Джонка, има една фльорца, чат ли си? Тормози ме, чат ли си? Знаеш к'во да направиш, не оплесквай работата, дай ѝ оня 14-инчов кур и я разкарай от главата ми, чат ли си? Ще я намериш, тя е в онази стая с прахосмукачка и гледа с тъжни очи, чат ли си? Стая, пълна със списания за поезия, нещастна е. Мисли си, че животът я е разпънал на кръст, ама всъщност хал хабер си няма какъв е животът, чат ли си? Оправи я: дай ѝ четиринайсетака."

"дубре."

"и джонка..."

"ъхъ."

"не се спирай никъде по пътя!"

"дубре."

Връщам се и сядам, смуча си бирата, трябва да се насвяткам, да взема полет до там, да ѝ цъфна на вратата в дрипи, фиркан, барабанящ по вратата, копчета по цялата ми съдрана риза: "ДЖОНСЪН НА СЪД." "СПРЕТЕ ВОЙНАТА." "ЕКСХУМИРАЙТЕ ТОМ МИКС " К'во ли не.

Ама нищо няма да свърши работа, просто трябва да седя и да чакам. "Хуманитарните" ги отписах, спрях да пиша стихове за "Евъргрийн". Само едно нещо ще има в кутията:

Скъпи Бонго,

Дрън дрън дрън дрън дрън дрън дрън. Полях цветята, децата скоро се прибират, дрън дрън дрън.