Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

Тя купи малко черно грозно куче и го кръсти Брьогел. Петер Брьогел е художник, поне е бил или нещо такова, но след няколко дни изгуби интерес, щом ѝ се изпречеше на пътя, тя го изритваше силно, с изпънати пръсти, просъсквайки, "Разкарай се, помияр!", а когато си пиех бирата, двамата с Брьогел се търкаляхме по пода и се боричкахме. Единствено това можеше да прави – да се бие, а зъбите му бяха по-добри от моите, някак усещах как милионът се изплъзва, но не ми пукаше.

Тя купи нова кола за двама ни, още я карам, "Плимут", модел 57-а, и аз ѝ казах, че може да се хване на работа в общината. Яви се на изпит и започна работа в шерифския отдел, казах ѝ, че са ме уволнили от товарителницата и аз почнах да мия колата всеки ден, да карам до града и да я взимам от работа. Веднъж тъкмо потегляхме с колата, от нейната сграда изскочи цяла тумба хлапета с ризи на цветя, тениски, с нездрав тен, приведени рамене, глупави усмивки и походка на гимназисти.

– Какви са тия хлапета? – попитах я.

– Полицаи – отвърна тя с надменния си тон на кучка.

– Да бе! Изглеждат като идиоти! Това не са полицаи! Какво говориш? Стига бе, това не са полицаи!

– Това са полицаи и всичките са много готини типове.

– Мамка му! – възкликнах.

Беше адски ядосана, чукахме се само веднъж тази вечер. На следващия ден се появи нещо друго.

– Това там е Хосе – рече ми. – Той е испанец.

– Испанец?

– Да, роден е в Испания.

– Половината мексиканци, с които съм работил по фабриките, твърдяха, че са родени в Испания, само се правят; Испания е бащата, печеният тореадор, Голямата мечта за минало.

– Хосе е роден в Испания, знам го.

– Откъде знаеш?

– Той ми каза.

– Мамка му!

Същата вечер реши да се запише на курс по рисуване, рисуваше непрекъснато, беше геният на нейния град. Може би на целия щат. Може би не.

– Ще идвам с теб на курса – казах ѝ.

– Ти? Че защо?

– За да има с кого да пиеш кафе през кафе-паузите и за да те докарам дотам и обратно.

– Ми добре.

Записахме се в един и същи курс и след три или четири урока тя започна много да се ядосва, да си къса листата и да ги хвърля на пода. Аз си седях и се стараех да не я гледам. Всички бяха много заети, погълнати, но въпреки това хихикаха, все едно всичко е някакъв страшен майтап или пък ги е срам да рисуват.

Учителят по рисуване дойде към задната част на стаята.

– Вижте, Буковски, трябва да рисувате нещо. Защо просто седите и зяпате листа? – рече ми.

– Забравих да си купя четки.

– Добре тогава, ще ви дам четка, г-н Буковски, но ако обичате, върнете ми я след часа.

– Добре.

– А сега нарисувайте купата с цветята.

Реших да приключа с тая работа, работих бързо и свърших, но останалите още рисуваха, държаха си пръстите във въздуха, проверяваха сянката или разстоянието, или някоя друга простотия. Излязох и си взех кафе, изпуших една цигара. Когато се върнах, около бюрото ми се бе струпала голяма тълпа, една русокоса, цялата цици (сещате се, нали), се обърна към мен, изпъчи ми циците си и рече:

– О, рисувал си и преди, нали?

– Не, това е първото ми нещо.

Тя разтресе цици и ги завря в мен.

– Да бе, майтапиш се!

– Ъъъъъ – беше всичко, което успях да кажа.

Даскалът взе картината и я закачи отпред.

– Това е, което искам! – рече. – Забележете чувството, енергията, спонтанността.

"О, господи", казах си наум.

Тя стана ядосано и си занесе нещата в стаичката, където режеха хартията, влезе вътре, взе да къса листове и да мята боя навсякъде, дори скъса един колаж, направен от някой нещастен идиот.

– Г-н Буковски – приближи се даскалът към мен, – тази жена... съпругата ви ли е?

– Ахам.

– Вижте, тук не толерираме такива примадони. Можете направо да ѝ го кажете, имате ли нещо против да включа работата ви в изложбата?

– Не.

– О, благодаря ви, благодаря, благодаря.

Даскалът беше откачалка. Каквото и да направех, той все го искаше за изложбата, дори не знаех как се смесват бои. Не можех да подредя цветовете в палитрата, смесвах пурпурно с оранжево, кафяво с черно, бяло с черно, където ми попаднеше четката, повечето мои неща изглеждаха като огромно петно от размазано кучешко лайно, но даскалът мислеше, че съм... средният пръст на Господ. И така тя се отказа от курса, аз също се махнах и оставих картините си там.

След това започна да се прибира от работа и да ми обяснява какъв джентълмен е турчинът.

– Морава игла за вратовръзка, носи морава игла за вратовръзка, а днес ме целуна по челото, съвсем лекичко и каза, че съм красива.