Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

Минах по малък мост и видях друга табела "СТАИ ПОД НАЕМ", отидох до къщата, почуках, разбира се, че почуках. Какво си мислите, че щях да направя? Да му ударя един танц в тази калифорнийска бяла риза и с готиния ми измръзнал задник?? Да, вратата се отвори, стара жена, твърде студено беше, за да забележа дали има лице или не. Предполагам, че нямаше, работех с проценти, скапан математик с измръзнал задник, потърках устни за момент и после продумах: виждам, че давате стая под наем. Ъхъм. ѝ?

– Имам причини да вярвам, че може би ми е нужна стая.

– Нужен ти е долар и четвърт.

– За една нощ?

– За една седмица.

– За седмица?

– Точно така.

– Исусе.

Извадих долар и четвърт, останаха ми два-три долара, надникнах в къщата, Исусе. Вътре гореше голям огън. Пет стъпки широк и три висок, нямам предвид, че къщата гореше, гореше там, където му беше мястото, вълшебна камина. Душата ти може да си дойде на място само като гледаш огъня, можеш да наддадеш два паунда, без да ядеш, само като гледаш огъня, край него стоеше някакъв старец, можех да го видя окъпан от червените отблясъци на огнените сенки, майчице. Устата му висеше отворена, май не знаеше къде се намира, горкият дявол, горкият стар дявол, пристъпих крачка напред, разкарай се, каза старицата.

– К'во искаш да кажеш? Платих си наема, за цяла СЕДМИЦА.

– Ъъхъм. Стаята ти е отвън, върви след мен. Старицата затвори вратата зад гърба си с горкия дявол вътре и аз я последвах по пътеката към предния двор. Пътека, друг път. Целият преден двор беше пръст, твърда студена пръст, не бях забелязал, но отпред имаше картонена барака, наблюдателните ми способности винаги са били слаби. Тя натисна вратата, която се крепеше на една панта, няма ключалка, ама никой няма да те притеснява тук. Вярвам ти, права си.

Тя ме остави, бях прав. Бях видял лицето ѝ, тя нямаше лице. Само плът, провиснала върху костите като сбръчкано месо на кокоши задник.

Нямаше ток. Само някакъв кабел висеше от тавана, подът бе мръсен, но на него имаше вестник, постлан като черга, легло, без чаршафи, тънко одеяло, едно. Тънко одеяло. После открих керосинова лампа! Великолепно! Какъв късмет! Прелест! Имах кибрит и я запалих. ПОЯВИ СЕ ПЛАМЪК!

Огънят беше красив, с душа, склоновете на слънчева планина, горещи потоци от усмихнати риби, топли чорапи, леко миришещи на препечени филийки. Подържах ръцете си над малкия пламък, имах красиви ръце. Единственото, което имах. Красиви ръце. Малкият пламък изгасна.

Поиграх си с керосиновата лампа, но понеже бях роден през XX век, не ѝ разбирах много, но не ми отне много време да схвана, че ми трябват течност, гориво, керосин, както и да го наречете.

Отворих картонената врата и излязох навън в Божията звездна нощ. Почуках на вратата на къщата с красивите си ръце.

– Да. – Вратата се отвори, старицата стоеше срещу мен. Кой друг? Мики Рурк ли? Хвърлих крадешком поглед към стария дявол, треперещ пред величествения огън. Проклет идиот.

– К'во има? – Попита старицата с глас откъм лицето си на кокоши задник.

– Не бих искал да ви притеснявам, но нали знаете онази малка керосинова лампа?

– Ъхъ.

– Ами тя изгоря, е?

– Е?

– Чудя се дали бихте ми дали малко керосин?

– Луд ли си бе, момче, това нещо струва ПАРИ!

Тя не тресна вратата, имаше обноски от старото време, затвори я с мърляшка неосъзната учтивост, практиката на вековния опит. Добри предци, до един с лица като кокоши задници, кокошите задници ще наследят земята.

Върнах се в стаята си (?) и седнах на леглото, след това ми се случи нещо много притеснително: въпреки че не бях ял от дълго време, внезапно ми се досра. Трябваше да стана и отново да изляза на божия свят и отново да почукам на вратата, и този път не ми отвори Мики Рурк. Да.

– Извинявайте, че отново ви притеснявам, но в стаята ми няма тоалетна, тук някъде има ли тоалетна?

– Ей там! Посочи тя.

– Там??

– ТАМ! И слушай...

– Да?

– Разкарай се, момче, мъкнете се тука кой от кой по-откачен. Целият студен въздух отвън влиза вътре, извинете.

Този път тя тръшна вратата, почувствах горещия въздух край ушите си и за момент между топките, беше сладък. После тръгнах към постройката, която служеше за кенеф.

Дупката нямаше капак.

Погледнах надолу в нея. Изглежда, че продължаваше километри надолу в земята, вонеше както в никоя друга тоалетна не вони, и това значи доста. На лунната светлина видях паяк, който стоеше по средата на паяжината си. Черен дебел паяк. Много сръчен, паяжината беше разпъната върху отвора на дупка! Изведнъж желанието ми да сера премина.