Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

Върнах се в стана си. Седнах на леглото и протегнах красивите си ръце колкото се може по-близко до висящата електрическа жица. Можех и по-близо. Седях там, полупобъркан, пълен със сухи лайна, олюлявайки се на жицата, след това станах и излязох навън, подминах една пряка и застанах под замръзнало дърво, голямо замръзнало дърво. С всичките сухи лайна в себе си. Намирах се пред зеленчуков магазин. Вътре имаше дебела жена, която говореше с продавача, стояха си под тази жълта лампа и си говореха, и всичката тази храна, те пет пари не даваха за изкуство или за разкази, или за Платон, или дори за капитан Кид. Интерсуваха се от Мики Рурк. Бяха мъртви, но в известен смисъл имаха повече разум от мен. Безчувственият разум на буболечки и диви кучета, аз не струвах пукната пара. Не можех.

Върнах се в стаята си. Сутринта написах дълго писмо на баща си по краища на вестници, купих плик и марка и пуснах нещото. Писах му, че умирам от глад и бих искал да ми прати пари за билет до Ел Ей и колкото до мен, разказът да върви по дяволите. Виж, Де Мас, писах му, пипна сифилис и се побърка, гребейки лодка, прати пари.

Не помня дали съм срал, докато чаках, но отговорът пристигна, скъсах пика. Разклатих листовете, имаше десет-дванайсет изписани страници от двете страни, но нямаше пари. Първите думи гласяха: КРАНЧЕТО СПРЯ!

...още ми дължиш ДЕСЕТТЕ ДОЛАРА, които не си ми ВЪРНАЛ! Работя здраво, за да изкарвам пари. Не мога да си позволя да ти помагам, а ти да си пишеш тъпите разкази. Ако ВЕДНЪЖ ПОНЕ беше продал някой разказ или пък да имаше ПОДГОТОВКА, това е друг въпрос, но аз чета разказите ти, те са ПРОТИВНИ! Хората не искат да четат ПРОТИВНИ неща. Трябва да пишеш като Марк Твен. Той беше велик човек, можеше да те разсмее. Във всичките ти разкази героите се самоубиват или полудяват, или убиват някого, в по-голямата си част животът не е това, което ти си мислиш, намери си добра работа, НАПРАВИ нещо със себе си...

Писмото продължаваше още и още. Не можех да го дочета до края. Всичко, от което се нуждаех, бяха пари. Разклатих пак листовете, твърде зле ми беше, за да почувствам студа, по-късно същия ден, както си вървях, видях табела – Търсим помощници. И, разбира се, трябваше им човек за жп бригада някъде на запад от Сакраменто. Записах се. Имах известни неприятности с жп бригадата, момчетата не ме харесваха, влакът беше на сто години, потънал в прах. Един от работниците се пъхна под седалката ми, докато се опитвах да заспя, и духна прах в лицето ми, а другите се кискаха. БОКЛУЦИ! Е, по-добре беше от Атланта. Накрая се ядосах и станах, онзи се приближи и застана пред мен заедно с тайфата си.

Тоя тип е откачен, каза той. Дойде ли насам, искам да ми помогнете, момчета.

Не отидох там. Марк Твен вероятно би могъл да изстиска малко смях от това нещо, той навярно щеше да е там, пиейки с боклуците от обща бутилка и пеейки песни, истински мъж. Сам Клем. Не бях кой знае какво, но бях вън от Атланта, не съвсем мъртъв, имах красиви ръце и път, който да хвана.

Влакът пътуваше.

Не знам дали беше заради китайските охлюви с малки кръгли дупета, или заради турчина с морава игла за вратовръзка, или пък защото трябваше да си лягам с нея седем или осем, или девет, или единайсет пъти седмично, или заради нещо друго, или заради нещо съвсем друго, или пък друго, но някога бях женен за една жена, за едно момиче, което щеше да наследи един милион долара. Някой само трябваше да умре, но в онази част на Тексас няма замърсяване на въздуха, а и те се хранят добре, пият най-качествения алкохол и ходят на лекар за одраскване или за едно кихане. Тя беше нимфоманка, имаше ѝ нещо на врата и за да бъда кратък и ясен, причината бяха стиховете ми, тя смяташе, че моите стихове са най-великото нещо, писано след Блек, не, искам да кажа Блейк – Блейк. И някои от тях са велики, или нещо друго, не спираше да ми пише. Не знаех, че има милион, аз си седя в една стая на "Кингсли Драйв", излязъл от болницата с кръвоизливи, от стомаха и задника, кръвта ми омаза цялата общинска болница, а те ми казват след пет литра кръв и пет литра гликоза: "Още едно питие и си мъртъв." Не се говори така на самоубиец. Седях в онази стая, всяка вечер заобиколен от пълни и празни кутийки бира, пишех поезия, пушех евтини пури, много бледен и отпаднал, и чаках да падне последната стена.

Междувременно писмата, отговарях им. След като ми обясни колко велики са стиховете ми, тя ми изпрати няколко нейни (не лоши), след което отново: "Никой мъж няма да се ожени за мен. Заради врата ми. Не мога да го движа." непрекъснато чувах това: "Никой мъж няма да се ожени за мен, никой мъж няма да се ожени за мен, никой мъж няма да се ожени за мен." Затова една вечер, както се бях напил, го направих: "За бога, ще се оженя за теб! Успокой се." пуснах писмото и забравих за него, но тя не забрави. Беше ми пращала снимки, на които изглеждаше доста добре, но след като ѝ казах онова нещо, пристигнаха няколко отвратителни снимки, поглеждах снимките и НАИСТИНА се напивах заради тях. Свличах се на колене по средата на килима, ужасен, и казвах, "Принасям се в жертва заради това. Ако човек успее да направи някого щастлив поне веднъж в живота си, значи този живот си е струвал." По дяволите, трябваше да измисля някакъв мехлем за душата си. Погледнех ли някоя от тези снимки, и цялата ми душа се разтърсваше и разкрещяваше, и изпивах цяла бира на екс.