Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

Или може би не беше заради китайските охлюви с малки кръгли дупета, а заради курса по рисуване, докъде бях стигнал?

Ами тя пристигна с автобус, мама не знаеше, татко не знаеше, дядо не знаеше, те бяха някъде на почивка и тя имаше съвсем малко пари. Посрещнах я на автогарата, тоест седях там пиян и чаках от автобуса да слезе жена, която никога не бях виждал, чаках жена, с която никога не бях говорил, за да се оженя за нея. Бях побъркан, не бях скитник, обявиха, че пристига автобус, беше нейният, гледах как хората слизат, олюлявайки се. И ето, появява се сладка секси блондинка на високи токове, цялата задник и сексапил, и млада, млада, на 23, и вратът ѝ не изглежда никак зле. Възможно ли е да е тя? Може да е изпуснала автобуса? Приближих се.

– Ти ли си Барбара? – попитах.

– Да – отвърна тя. – ти сигурно си Буковски?

– Сигурно съм аз. Тръгваме ли?

– Добре.

Качихме се в старата бричка и се отправихме към дома.

– За малко да сляза от автобуса и да се върна.

– Не те виня.

Влязохме и аз пийнах още, но тя каза, че няма да легне с мен, докато не се оженим, така че дремнахме малко, след това карах чак до Вегас и обратно, бяхме женени, карах чак до Вегас и обратно без почивка и после си легнахме и си струваше... ПЪРВИЯТ път. Беше ми казала, че е нимфоманка, но не ѝ повярвах, след третия или четвъртия рунд почнах да ѝ вярвам, разбрах, че съм загазил. Всеки мъж си мисли, че може да задоволи нимфоманка, но това води само до гроба – поне за мъжа.

Напуснах работата си като чиновник в товарителница и взехме автобуса за Тексас. Тогава разбрах, че тя е милионерка, но това не ме въодушеви особено, винаги съм си бил леко побъркан, беше много малък град, някакви специалисти бяха обявили, че това е последният град в Америка, над който някой ще се сети да пусне атомна бомба, и бяха прави. Когато излизах за малките си разходки между пътешествията до спалнята, болезнено блед, преситен, всички се блещеха в мен, разбира се. Бях градският тарикат, който си бе гепил богатото момиче. Трябваше да имам нещо. И имах: много уморен кур и куфар, пълен със стихове. Тя имаше някаква лека служба в градския съвет, бюро и нищо за правене, а аз седях до прозореца на слънце и отпъждах мухите. Таткото ме мразеше в червата, но пък дядото май ме харесваше, само дето таткото държеше повечето пари. Аз седях и отпъждах мухи. Веднъж влезе един грамаден каубой с ботуши, висока каубойска шапка и всичко останало.

– Хей, Барбара – каза той и ме погледна... – я кажи – попита ме той, – ти какво правиш?

– Какво правя?

– Да, какво точно правиш?

Помълчах доста дълго, погледнах през прозореца, отпъдих една муха. Сетне се обърнах към него. Беше се облакътил на гишето, цели два метра, червендалест американски герой от Тексас. Мъжага.

– Аз ли? Ами просто... просто си се нося наоколо, и какъвто ми е късметът.

Той се дръпна рязко от гишето, зави на ъгъла и изчезна.

– Знаеш ли кой беше това? – попита ме тя.

– Тц.

– Побойникът на града, пребива хора. Пада ми се братовчед.

– Е, той не направи нищо, нали? – провлечено отвърнах аз.

Тя ме изгледа странно за пръв път. Видя мръсния звяр. Тая работа с чувствителния поет беше само роза в устата ми по Коледа. Един джинсов ден облякох единствения си костюм и цял ден се скитах нагоре-надолу из града, беше като в холивудски филм. Който не носеше джинси, трябваше да бъде хвърлен в езерото, но това не бе толкова проста работа, колкото си представях, вкарах няколко питиета, докато се шляех, но така и не видях езерото. Градът беше мой. Местният лекар искаше да ходим заедно на лов и риболов. роднините ѝ се появиха отнякъде и ме зазяпаха как мятам кутийки от бира в кофата и разправям майтапи, взеха самоубийствената ми безгрижност за смелост, майтапа си го направих аз.

Но тя искаше да отиде в Лос Анджелис. Никога не бе живяла в голям град. Опитах се да я разубедя. Обичах да се шматкам из градчето, но не, тя трябваше да се махне, така че дъртите ни написаха един тлъст чек, ние се качихме на автобуса и се върнахме в Ел Ей. Потенциални милионери, натъпкани в раздрънкан автобус, по-лошо, тя настояваше да се издържаме сами. Така че си намерих нова работа като чиновник в товарителница, а моята безделничеше и ѝ се щеше тя да успее да си намери работа. Напивах се всяка вечер след работа, "О, господи", казвах, "Виж какво направих. Ожених се за истинска селяндурка." Това я вбесяваше неистово, не можех да целувам задника на тези милион кинта, не бях такъв, живеехме в къща на върха на един хълм, малка къща, под наем, а в задния двор имаше висока трева и мухите се криеха във високата трева и после изскачаха и го изпълваха целия, 40 000 мухи, подлудяваха ме. Излизах с голям флакон спрей и изтрепвах по хиляда на ден, но те се чукаха прекалено бързо, а също и ние. Откачените хора, живели някога тук, бяха наслагали лавици около леглото, а лавиците – претъпкани със саксии с мушкато, големи саксии, малки саксии, всички с мушкато, когато се чукахме, леглото тресеше стените, а стените раздрусваха лавиците и тогава го чувах: бавния вулканичен звук от лавиците, които поддават, и спирах, "Не, не, не спирай, о, господи, не спирай!" И аз отново се връщах в играта, а лавиците се стоварваха върху гърба и задника, и главата, и краката, и ръцете ми, докато тя се смееше и крещеше и свършваше, обожаваше саксиите. "Ще откова тия лавици от стената", казвах ѝ. "О, не", отвръщаше ми. "О, моля те, недей!", казваше го толкова сладко, че сърце не ми даваше, така че заковавах лавиците наново, нареждах саксиите обратно и така до следващия път.