– Казах ти – 5.25.
– А сега колко е?
– 5.25 и 20 секунди.
– Ще ти хвърля моята топка.
– Добре.
*
– Какво правиш?
– Катеря се!
– Не падай! Паднеш ли от там, с теб е свършено!
– Няма да падна!
– Недей.
– Няма! Няма! Виж ме сега!
– О, Исусе!
– Слизам! Слизам!
– Окей, сега стой там долу!
– О, ФАРК!
– Какво каза?
– Казах ФАРК!
– Това си и помислих, че си казала.
– Мама видя Ник, мама видя Анди, мама видя Рубен.
– Така ли?
– Ахаа! Отиваш на работа ли?
– Да.
– Но аз не обичам да ходиш на работа!
– И аз не обичам.
– Тогава не ходи.
– Това е единственият начин да изкарвам пари.
– О.
– Точно така.
– Взе ли си химикалката?
– Да.
– Взе ли си ключовете?
– Да.
– Взе ли си табелката с името?
– Да.
– Върви на работа, върви на работа, върви на работа, върви на работа, върви на работа...
*
– Снощи ходихме в работилницата.
– Така ли?
– Ъхъм.
– Какво правиха хората?
– Говореха, всички хора говореха и говореха, и говореха.
– А ти какво прави?
– Легнах си.
*
– Откъде ги взе тези големи красиви сини очи?
– Аз си ги направих!
– Ти си ги направила?
– Дааа!
– Разбирам.
– Твоите очи са сини.
– Не, зелени са.
– Не, сини са!
– Е, може да е от светлината, светлината тук е лоша.
– И ти ли сам си направи очите?
– Мисля, че малко ми помогнаха.
– Аз сама си направих моите собствени очи, и ръцете, и носа, и краката, и лактите, всичко.
– Понякога си мисля, че имаш право.
– А твоите очи са сини.
– Добре, очите ми са сини.
*
– Пръднах! Хахаха! Пръднах!
– Така ли?
– Даа!
– Ака ли ти се?
– Не!
– Не си пишкала от часове, да не ти е зле?
– Не. На теб зле ли ти е?
– Не знам.
– Защо?
– Не знам защо.
– Колко е часът.
– 6.35.
– Сега колко е часът?
– Още е 6.35.
– А сега колко е?
– 6.35.
– Ох, ФАРК.
– Какво?
– Казах: "Ох, ФАРК! ФАРК! ФАРК! ФАРК!"
– Слушай... иди ми вземи една бира.
– Окей... мама видя Дани, мама видя Бил, мама видя Джийн.
– Окей, нека си изпия бирата.
Тя притичва и почва да тъпче в чантичката си кубчета за игра, кламери, кожени ленти, връвчици, марки за ценни книжа, пликове, реклами и малка статуетка на Борис Карлоф. Аз си пия бирата.
***
Във Фили седях на крайния стол отстрани и събирах поръчки за сандвичи и прочее. Джим, барманът от ранната смяна, ме пускаше да вляза в 5.30 сутринта, докато миеше, и аз пиех на аванта, докато се събереше навалицата в 7.00. Затварях бара в 2.00 през нощта и затова не ми оставаше много време за сън. Но аз не правех кой знае какво онези дни – спане, ядене или там каквото. Барът беше толкова западнал, стар, вмирисан на урина и смърт, че когато влезеше някоя курва на лов, се чувствахме особено почетени. Как съм си плащал наема за стаята или какво съм си мислел, не съм сигурен, горе-долу по това време мой разказ излезе в "ПОРТФОЛИО III", заедно с Хенри Милър, Лорка, Сартър, много други. "Портфолио" се продаваше за 10 долара. Огромно нещо от отделни страници, всяка отпечатана с различен шрифт на цветна скъпа хартия, и илюстрации, експериментални до лудост. Карес Кросби, редакторката, ми писа: "Изключително необикновен и хубав разказ. КОЙ сте вие?", а аз отговорих: "Уважаема г-жо Кросби, не знам кой съм. Искрено ваш, Чарлс Буковски." Точно след това спрях да пиша за десет години, но първо една нощ в дъжда с "ПОРТФОЛИО", много силен вятър, страниците летяха по улицата, разни хора тичаха след тях, а аз стоях пиян и гледах; един едър мияч на прозорци, който винаги изяждаше по шест яйца на закуска, стовари едър крак в средата на една от страниците:
– Ето! Ей! Хванах една!
– Заеби я, майната ѝ, майната им на всичките страници! – казах им аз и се върнах вътре, бях спечелил някакъв бас. Това ми стигаше.
Около 11 всеки предобед Джим ми казваше стига толкова, изритваха ме да отида да се поразходя, отивах отзад зад бара и лягах там на уличката. Харесваше ми да го правя, защото по уличката минаваха напред-назад камиони и чувствах, че всеки миг може да ми дойде времето, но имах лош късмет, и всеки ден малки негърчета ръгаха гърба ми с пръчки и после чувах гласа на майката: "Хайде стига, стига вече, остави човека на мира!" След известно време ставах, връщах се вътре и продължавах да пия. Прахта от улицата беше проблемът, някой винаги изтупваше прахта от мен и правеше от мухата слон.
Седях си там веднъж, когато попитах един:
Читать дальше