Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

– Казах ти – 5.25.

– А сега колко е?

– 5.25 и 20 секунди.

– Ще ти хвърля моята топка.

– Добре.

– Какво правиш?

– Катеря се!

– Не падай! Паднеш ли от там, с теб е свършено!

– Няма да падна!

– Недей.

– Няма! Няма! Виж ме сега!

– О, Исусе!

– Слизам! Слизам!

– Окей, сега стой там долу!

– О, ФАРК!

– Какво каза?

– Казах ФАРК!

– Това си и помислих, че си казала.

– Мама видя Ник, мама видя Анди, мама видя Рубен.

– Така ли?

– Ахаа! Отиваш на работа ли?

– Да.

– Но аз не обичам да ходиш на работа!

– И аз не обичам.

– Тогава не ходи.

– Това е единственият начин да изкарвам пари.

– О.

– Точно така.

– Взе ли си химикалката?

– Да.

– Взе ли си ключовете?

– Да.

– Взе ли си табелката с името?

– Да.

– Върви на работа, върви на работа, върви на работа, върви на работа, върви на работа...

– Снощи ходихме в работилницата.

– Така ли?

– Ъхъм.

– Какво правиха хората?

– Говореха, всички хора говореха и говореха, и говореха.

– А ти какво прави?

– Легнах си.

– Откъде ги взе тези големи красиви сини очи?

– Аз си ги направих!

– Ти си ги направила?

– Дааа!

– Разбирам.

– Твоите очи са сини.

– Не, зелени са.

– Не, сини са!

– Е, може да е от светлината, светлината тук е лоша.

– И ти ли сам си направи очите?

– Мисля, че малко ми помогнаха.

– Аз сама си направих моите собствени очи, и ръцете, и носа, и краката, и лактите, всичко.

– Понякога си мисля, че имаш право.

– А твоите очи са сини.

– Добре, очите ми са сини.

– Пръднах! Хахаха! Пръднах!

– Така ли?

– Даа!

– Ака ли ти се?

– Не!

– Не си пишкала от часове, да не ти е зле?

– Не. На теб зле ли ти е?

– Не знам.

– Защо?

– Не знам защо.

– Колко е часът.

– 6.35.

– Сега колко е часът?

– Още е 6.35.

– А сега колко е?

– 6.35.

– Ох, ФАРК.

– Какво?

– Казах: "Ох, ФАРК! ФАРК! ФАРК! ФАРК!"

– Слушай... иди ми вземи една бира.

– Окей... мама видя Дани, мама видя Бил, мама видя Джийн.

– Окей, нека си изпия бирата.

Тя притичва и почва да тъпче в чантичката си кубчета за игра, кламери, кожени ленти, връвчици, марки за ценни книжа, пликове, реклами и малка статуетка на Борис Карлоф. Аз си пия бирата.

Във Фили седях на крайния стол отстрани и събирах поръчки за сандвичи и прочее. Джим, барманът от ранната смяна, ме пускаше да вляза в 5.30 сутринта, докато миеше, и аз пиех на аванта, докато се събереше навалицата в 7.00. Затварях бара в 2.00 през нощта и затова не ми оставаше много време за сън. Но аз не правех кой знае какво онези дни – спане, ядене или там каквото. Барът беше толкова западнал, стар, вмирисан на урина и смърт, че когато влезеше някоя курва на лов, се чувствахме особено почетени. Как съм си плащал наема за стаята или какво съм си мислел, не съм сигурен, горе-долу по това време мой разказ излезе в "ПОРТФОЛИО III", заедно с Хенри Милър, Лорка, Сартър, много други. "Портфолио" се продаваше за 10 долара. Огромно нещо от отделни страници, всяка отпечатана с различен шрифт на цветна скъпа хартия, и илюстрации, експериментални до лудост. Карес Кросби, редакторката, ми писа: "Изключително необикновен и хубав разказ. КОЙ сте вие?", а аз отговорих: "Уважаема г-жо Кросби, не знам кой съм. Искрено ваш, Чарлс Буковски." Точно след това спрях да пиша за десет години, но първо една нощ в дъжда с "ПОРТФОЛИО", много силен вятър, страниците летяха по улицата, разни хора тичаха след тях, а аз стоях пиян и гледах; един едър мияч на прозорци, който винаги изяждаше по шест яйца на закуска, стовари едър крак в средата на една от страниците:

– Ето! Ей! Хванах една!

– Заеби я, майната ѝ, майната им на всичките страници! – казах им аз и се върнах вътре, бях спечелил някакъв бас. Това ми стигаше.

Около 11 всеки предобед Джим ми казваше стига толкова, изритваха ме да отида да се поразходя, отивах отзад зад бара и лягах там на уличката. Харесваше ми да го правя, защото по уличката минаваха напред-назад камиони и чувствах, че всеки миг може да ми дойде времето, но имах лош късмет, и всеки ден малки негърчета ръгаха гърба ми с пръчки и после чувах гласа на майката: "Хайде стига, стига вече, остави човека на мира!" След известно време ставах, връщах се вътре и продължавах да пия. Прахта от улицата беше проблемът, някой винаги изтупваше прахта от мен и правеше от мухата слон.

Седях си там веднъж, когато попитах един: