Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

– Чувала съм го доста често, кажеш ли го още веднъж, ще ти избия зъбите.

– Ти каква си, човек на изкуството или художничка, или нещо подобно. Приличаш на някаква смесица, и забелязвам, че не обичаш да гледаш хората в ОЧИТЕ. Не харесвам хора, които НЕ МОГАТ ДА МЕ ГЛЕДАТ В ОЧИТЕ, страхливка ли си?

– Да, но очите са различни, не харесвам очите на хората.

– Харесваш ми.

Тя се протегна и ме сграбчи отпред, не го очаквах; бях готов да я изпратя обратно до колата ѝ. Или по-лошо, да я оставя да си ходи сама.

Беше хубаво, имам предвид това да ме държи, забравяйки думите.

Изпихме още две-три бързи питиета и аз я придърпах към спалнята, или тя ме придърпа, нямаше значение, нищо не е като първия път. Не ми пука какво казват другите, накарах я да свали чорапите и обувките си. Аз съм особняк, не мога да понасям човек с нормално поведение, трябва да ме правят на глупак, психиатрите сигурно имат дума за това, а аз имам дума за психиатрите.

Точно като да караш колело: щом се качиш отново на седалката, балансът и интересът се възвръщат.

Беше добре, след като приключихме с банята, отново се върнахме отпред и опукахме каната. Не си спомням да съм се връщал в леглото, но се събудих с това 55-годишно лице, похотливо вторачено в мен, наистина с малоумен поглед. Трябваше да се засмея, тя ме беше натопорчила, докато съм спал. Същото нещо ми се беше случило веднъж с една закръглена млада негърка на "Ироло Стрийт".

– Давай, бейби, давай – казах ѝ.

Протегнах ръце и разтворих широко бузите ѝ. Това 55-годишно лице се наведе и ме целуна, беше ужасно, но 18-годишното тяло бе със стегнати цици, накланяше се насам-натам, къдреше се на меки вълни, съща змия, луда като оживял тапет, направихме го.

След това наистина спах. Нещо ме събуди, вдигнах поглед и мадамата с розовите бикини си беше обула розовите бикини и се опитваше да влезе в един мой дрипав стар чифт панталони, тъжно беше – да гледаш задника ѝ, който не прилепваше добре в моите опърпани панталони, беше тъжно и нелепо и просташко и сърцераздирателно, но старият майстор притвори очи, преструвайки се на заспал. Франки, ЛЮБИМАТА ТИ пристига, когато може.

Гледах я как поглежда в празна кутия от цигари, гледах я как поглежда към мен – може да изглежда ужасно егоцентрично, но усетих, че ми се възхищава, майната му, имах си мои грижи, но все пак се почувствах зле, когато разбрах какво ми бе причинило нещо, излизащо през вратата на стаята ми, обуто в скъсан, разпран, скапан чифт от работническите ми панталони. Но майсторите могат да предскажат едно предварително очаквано механично бъдеще, основано на шанс срещу нещо първокачествено, което никога не идва – освен под формата на дъска за гладене, тя излезе от спалнята, оставям ги да си отидат; те ме оставят да си отида, всичко е ужасно наистина, и аз в това число, те никога няма да ни оставят да се наспим, докато не умрем, и тогава ще скроят някой нов номер. Топки, да, почти извиках аз, но след това, ориентиран от вековете, Христос е един провал, всяко тъжно и чудесно нещо. Глупаво, скочих и проверих единствените си непротрити панталони, все още непротрити на коленете от падания в пияно състояние. Проверих дали портфейлът ми е там, проверих имам ли $$$$$ и откривайки $7, установих, че не ме е обрала, и отправяйки лека засрамена усмивка към огледалото, паднах отново в бившето любовно легло и... заспах.

– У нас дойдоха катеците.

– Така ли?

– Да.

– Катерици?

– Катеци!

– Много ли бяха?

– Много.

– Какво се случи?

– Говориха с мен.

– Така ли?

– Да, говориха с мен.

– Какво казаха?

– Питаха ме дали искам...

– Какво казаха?

– Питаха ме дали искам доза херо.

– Какво? Какво казаха?

– Казах, че ме попитаха дали искам доза херо.

– И ти какво каза?

– Казах не.

– А какво казаха катеците?

– Казаха "АМИ ДОБРЕ".

– Мама видя Бил, мама видя Джийн, мама видя Дани.

– Така ли?

– Дааа.

– Мога ли да ти пипна нещото?

– Не.

– Аз имам цици, ти имаш цици.

– Точно така.

– Виж! Мога да направя така, че да ти изчезне пъпът, боли ли, като правя така, че да ти изчезне пъпът?

– Не, това са само тлъстини.

– Какво е тлъстини?

– Твърде голяма част от мен там, където не би трябвало да съм.

– О.

– Колко е часът?

– 5,25.

– Сега колко е часът?

– Още е 5,25.

– А сега колко е часът?

– Слушай, времето не се променя много бързо, още е 5.25.

– Колко е часът СЕГА?