Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

– Сигурна ли сте, че сте добре? – попитах я.

– Сигурна съм, че съм добре – отговори тя.

– Наистина ли сте сигурна? – попитах аз.

– Сигурна съм, че съм сигурна – рече тя. След това тя се обърна и си тръгна, а аз стоях и гледах въртенето на задника ѝ под този розов стегнат блясък. Задникът си отиваше от мен, отдалечаваше се по улицата между редици от къщи и никой друг наоколо, нито полиция, нито хора, нито дори птичка, само този въртящ се розов млад задник, отдалечаващ се от мен. Твърде къркан бях, за да изохкам; просто усетих разяждаща и дива тъга по още едно хубаво нещо, изгубено завинаги, не бях казал подходящите думи. Не бях казал правилната комбинация от думи, дори не бях опитал. Заслужавах дъска за гладене, така че чудо голямо, просто някаква откачена, шматкаща се в шест сутринта по розови гащи.

Стоях там, гледайки как си отива, момчетата никога нямаше да повярват на това – че си отива, тогава, докато я наблюдавах, тя се обърна и тръгна към мен. Отпред също изглеждаше добре, всъщност колкото повече се приближаваше, толкова по-добре изглеждаше – без да броим лицето. Но моето лице също не трябваше да се брои. Лицето е първото нещо, което не броите, когато късметът ви изневери. Останалото скапване следва в по-бавен ред.

Тя застана до мен. Наоколо все още нямаше никой. Има моменти, когато лудостта стане толкова реална, че престава да бъде лудост, мадамата в розовите гащи се върна и дишаше срещу мен, и ни една патрулка наоколо, и никой нямаше между Венеция в Италия и Венеция в Калифорния, между портите на ада и последното свободно място за паркиране в Палос Вердес.

– Добре, ти се върна – казах аз.

– Исках да видя дали задната част на колата не стърчи на улицата.

И тя се наведе, вече не издържах, сграбчих ръката ѝ.

– Хайде, отиваме вкъщи, ей там зад ъгъла, дай да купим няколко бутилки и да се чупим от улицата.

Тя ме погледна с разнебитеното си лице. Все още не можех да свържа лицето с това тяло. Треперех като вонящ звяр. Тогава тя каза:

– Окей, да вървим.

И ние завихме зад ъгъла, не я докоснах, предложих ѝ цигара, която намерих в джоба на ризата си. Стояхме пред една църква, докато ѝ давах огънче. Всеки момент очаквах да се чуе глас от някоя от съседните къщи: ЕЙ, ЖЕНО, РАЗКАРАЙ СЕ ОТ УЛИЦАТА С РОЗОВИТЕ СИ ГАЩИ ИЛИ ЩЕ ИЗВИКАМ ЧЕНГЕТАТА! Може би си струваше да живееш в предградията на Холивуд, двама-трима вероятно надничаха през пердетата, докато жените им приготвяха закуската, и междувременно пичовете си блъскаха чекии.

Влязохме вкъщи и я сложих да седне и извадих половин кана червено вино, което някакво хипи беше оставило, отпихме тихо. Изглеждаше по-разумна от повечето, не извади от портмонето си снимки на семейството – имам предвид на децата, разбира се, съпругът винаги се появява.

– Повръща ми се от Франк, не ми дава да се забавлявам.

– Така ли?

– Държи ме заключена, писна ми да стоя заключена, скри всичките ми поли, всичките ми рокли, винаги прави така, когато пия. Когато пием.

– Така ли?

– Иска да ме държи като някаква робиня. Мислиш ли, че жената трябва да бъде робиня на мъжа?

– О, не, мамка му!

– Имах значи чорапи и обувки и бикини и блуза, но нямах пола и когато Франк припадна, аз избягах!

– Все пак Франк сигурно е добър човек – подхвърлих аз. – Не го плюй твърде много, нали разбираш какво искам да кажа?

Това е номерът на стария майстор, винаги се преструвай, че разбираш, дори да не е така. На жените никога не им трябва благоразумие, единственото, което искат, е да си отмъстят емоционално на някого, за когото им пука прекалено много, в общи линии жените са тъпи животни, но се концентрират върху мъжа толкова силно и изцяло, че често го побеждават, докато той мисли за други неща.

– Мисля, че Франк е копеле, но не се ли радваш, че съм тук?

Със сигурност бе по-добре от дъските за гладене, допих си питието, пресегнах се и сграбчих това старо лице и представяйки си тялото, го целунах, прокарах език надолу, езикът ѝ накрая докопа моя енергичен език и го засмука, докато аз си играех с тези найлонови крака на младо момиче и чудните майчини гърди. Франк си беше окей, особено докато хъркаше.

Поехме си дъх и ударихме по още едно.

– С какво се занимаваш? – попита тя.

– Вътрешен дизайнер съм – отвърнах.

– Не ставай гаден – каза тя.

– Хей, много си умна.

– Била съм в колеж.

Не я попитах къде. Старият майстор си знае работата.

– Била си в колеж?

– Не твърде дълго.

– Имаш красиви ръце. Имаш ръце на жена.