Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

Притиснаха го на върха на могилата, но нямаха храсти за прикритие, само малки скални блокове, а всички те искаха да се приберат вкъщи живи. Прецени, че може да издържи доста време, започнаха да изстрелват сигнални ракети нагоре по могилата, той уцели някои от тях, но части от другите останаха и много скоро вече горяха твърде голям брой ракети, за да може да ги изгаси, стреляха по него, все повече се приближаваха... мамка му. Мамка му. Добре.

Една сигнална ракета светна съвсем близо и Хенри видя ръцете си, хванали пушката, погледна отново, ръцете му бяха БЕЛИ.

БЕЛИ!

Ракетата изгасна!

Той беше БЯЛ, БЯЛ, БЯЛ!

– ХЕЙ! – извика. – КРАЙ! ПРЕДАВАМ СЕ! КРАЙ!

Хенри разкъса ризата си, погледна гърдите си: БЕЛИ.

Свали си ризата, завърза я за върха на пушката, размаха я.

Те спряха да стрелят, нелепият шантав сън бе свършил, човекът на точки бе свършил, клоунът се бе изпарил, какъв майтап, какви глупости, беше ли се случило? Няма начин да се беше случило, трябва да е било плод на фантазията му. Или пък се бе случило? Хирошима случил ли се е? Някога нещо случвало ли се е наистина?

Запрати пушката си към тях, запрати я силно. После бавно закрачи към тях, с високо вдигнати ръце, крещейки:

– КРАЙ! ПРЕДАВАМ СЕ! ПРЕДАВАМ СЕ! ПРЕДАВАМ СЕ!

Докато се движеше към тях, чуваше гласове.

– Какво ще правим, човече?

– Не знам. Внимавай да не е номер.

– Той уби Еди и Уийвър. Мразя го до смърт.

– Приближава се.

– КРАЙ! ПРЕДАВАМ СЕ!

Едно от ченгетата изстреля пет куршума, три в корема, два в белите дробове, оставиха го така цяла една минута, без никой да мърда, после се показаха. Този, който го застреля, дойде пръв. Обърна по гръб тялото с обувката си. Беше чернокожо ченге, Ейдриън Томпсън, 114 килограма, с почти изплатен апартамент близо до Уест Сайд, и той се ухили на лунната светлина.

Колите пак се движеха по автострадата както обикновено.

Навсякъде висим по стените на света и в най-мрачните периоди на махмурлук се сещам за двама приятели, които ме съветват за различни начини на самоубийство, какво по-добро доказателство за вярно другарство? Eдин от приятелите ми има белези от бръснач по цялата си лява ръка, другият се тъпче с купища хапчета през рунтавата си черна брада, и двамата пишат поезия, има нещо в писането на поезия, което докарва човек до ръба. Все пак вероятно и тримата ще доживеем до деветдесет, можете ли да си представите света през 2010 г. сл. Хр.? Разбира се, начинът, по който ще изглежда, до голяма степен зависи от Бомбата, предполагам, че хората все така ще ядат яйца за закуска, ще имат сексуални проблеми, ще пишат поезия, ще се самоубиват.

Мисля, че през 1954 г. за последно се опитах да се самоубия. Живеех на третия етаж в апартамент на "Н. Марипоса Авеню", затворих всички прозорци, включих печката и пуснах газта, без да я паля, разбира се. После се излегнах на леглото, докато изтича, газта съска много успокояващо. Заспах, щеше да подейства, само че от вдишването на газта получих силно главоболие, от което се събудих, станах от леглото, смеейки се и казвайки си: "Глупак такъв, не искаш да се самоубиваш!" изключих газта и отворих прозорците. Не спрях да се смея. Изглеждаше много странна шега. А пък и автоматичният механизъм на печката не работеше, иначе искрицата щеше да ме запрати от скъпоценния ми малък престой право в Ада.

Няколко години по-рано се събудих от едноседмичен запой и бях твърдо решен да се самоубия. По онова време живеех с една мацка и не работех, парите бяха свършили, трябваше да се плати наемът и дори да успеех да си намеря някаква работа като за пропадляк, тя щеше да изглежда просто като друг вид смърт. Реших да се самоубия, когато тя излезе от стаята първия път. Междувременно излязох на улицата, малко любопитен, съвсем малко. Какъв е денят, по време на запоите ни – дните и нощите се сливаха, само пиехме и правехме любов непрекъснато. Беше около обед и аз поех надолу по хълма, за да разгледам пресата на ъгъла. Според вестника беше петък, е, петък бе хубав ден като всеки друг. После видях заглавието. БРАТОВЧЕДЪТ НА МИЛТЪН БЪРЛ, УДАРЕН ПО ГЛАВАТА ОТ ПАДАЩА СКАЛА.

Как, по дяволите, да се самоубиеш, като пишат такива заглавия? Откраднах вестника и се върнах в стаята.

– Познай! – казах аз.

– Какво? – попита тя.

– Братовчедът на Милтън Бърл е ударен по главата от падаща скала.

– АРЕ СТИГА БЕ!

– Да.

– Чудя се каква скала го е ударила.

– Смятам, че е била кръгла, гладка и жълта.

– Да, и аз така мисля.