Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

– Какво е "изпражнение"?

– Ох, мамка му. Давахте ли ѝ храна?

– Пияниците не ядат. Давахме ѝ пиячка.

– Повдига ми се.

– Защо?

– Било е зверски жестоко, зверски нечовешко, като се замисля, зверовете не биха го сторили.

– Изкарахме $250.

– На нея какво ѝ дадохте?

– Нищо. Оставихме я там още два дни под наем.

– Развързахте ли я?

– Естествено, не искахме да си докараме обвинение в убийство.

– Много мило от ваша страна.

– Говориш като проповедник.

– Вземи си още една бира.

– Мога да ти намеря мацка.

– Колко? 50 цента?

– Не, малко повече.

– Не, благодаря.

– Ето, виждаш ли, всъщност не го искаш.

– Може би си прав.

И двамата взехме по още една бира. Той я вкара доста бързо, сетне се изправи.

– Гледай, винаги нося малък бръснач, ето тук, под колана. Повечето скитници имат проблем с бръсненето, не и аз. Подготвен съм. А когато съм на път, нахлузвам два чифта панталони – виждаш ли – и щом стигна до някакъв град, свалям горния чифт, избръсвам се, измивам се, под тъмносинята си риза нося бяла, изплаквам я на мивката, слагам си вратовръзка, лъсвам си обувките, от магазин за дрехи 2-ра употреба си избирам подходящо сако за панталона и след два дни си намирам чиновническа работа сред лайната. Те и хабер си нямат, че току-що съм слязъл от товарен вагон, но не мога да я понасям тая работа, преди да съм се усетил, отново съм на път.

Не знаех какво да кажа, затова запазих мълчание и продължих да пия.

– И винаги нося този малък пикел в ръкава си на ластик от средата на ръката, виждаш ли?

– Ъхъ, виждам, един приятел казва, че отварачката за бира е страхотно оръжие.

– Приятелят ти е прав. Когато ченгетата ме хванат, моментално захвърлям пикела, вдигам ръце и изкрещявам "НЕ СТРЕЛЯЙТЕ!"...

(Ред разигра цялата сценка на килима.)

– ...и захвърлям пикела. Никога не го намират в мен. Не знам колко пикела съм изхвърлил, безброй.

– Някога използвал ли си пикела, Ред?

Той ме изгледа много странно.

– Ясно – рекох, – забрави въпроса.

Седнахме отново и засмукахме бирите.

– Веднъж попаднах на твоята колонка в една къща със стаи под наем. Според мен си велик писател.

– Благодаря – отвърнах.

– Опитвал съм се да бъда писател, но не се получава, сядам, но нищо не излиза.

– На колко си години?

– Двайсет и една.

– Има време.

Той седеше и размишляваше над възможността да стане писател, след това бръкна в задния си джоб.

– Дадоха ми това, за да си трая.

Беше портфейл, изработен от тънки ивици кожа.

– Кой ти го даде?

– Видях как двама убиват някакъв тип и ми го дадоха, за да си мълча.

– Защо го убиха?

– Заради този портфейл със седем долара в него.

– Как го направиха?

– С камък, пиеше вино и когато се напи, те му разбиха черепа с камък, и му взеха портфейла, аз гледах.

– Какво направиха с тялото?

– Рано сутринта влакът спря за вода. Изнесоха тялото и го изхвърлиха в тревата под един мост. след това се качиха обратно във вагона и влакът тръгна.

– Мммм – изръмжах аз.

– След време ченгетата откриват трупа, поглеждат дрехите, пиянската мутра, виждат, че няма документи, просто заличават случая от протоколите, поредният скитник, без значение.

Седяхме и пихме още няколко часа, а аз разказах няколко истории, не толкова добри, после и двамата се умълчахме. Продължихме да мислим.

После Ред стана.

– Ами, виж, човече, трябва да изчезвам, но беше хубава вечер.

Станах.

– Много хубава, Ред.

– Айде начи ще се видим.

– Ще се видим начи, Ред.

Някак с колебание се разделяхме, добра нощ беше.

– Чао, хлапе.

– Чао, Буковски.

Видях го как свива вляво покрай храста, в посока към "Норманди", в посока към Върмонт, където живееше в стая под наем и си бе платил за още три-четири дни, и после се изгуби, а каквото беше останало от луната, се промъкна вътре, промъкна се, и аз затворих вратата, пресуших една последна уморена бира, лампите угасени, отправих се към леглото, съблякох се, пльоснах се, а в това време долу в жп парковете те пресичаха линиите, избирайки си вагони, места, мечтани цели: по-добри градове, по-добри времена, по-добра любов, по-добър късмет, по-добро каквото и да е, те никога няма да го намерят, никога няма да спрат да търсят.

Заспах.

Казваше се Хенри Бекет и беше понеделник сутрин, току-що беше станал, бе погледнал през прозореца и бе видял жена с много къса минипола, мислейки си, почти свиквам с това, много лошо. И все пак една жена трябва да има нещо върху себе си, в противен случай няма какво да махнеш. Суровото месо си е просто сурово месо.