Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

И божичко, той бил мекотело, всичките яки стихотворения; беше се правил на як мъж цял живот, но той беше мек. Всеки беше мек всъщност...твърдостта съществуваше само за да предпазва меките, каква нелепа примка.

Почувства нуждата да стане от леглото, струваше му усилия. Оповръща целия коридор, повръщанията изкараха жълтозелена каша и малко кръв. Първо жега, после мраз; после мраз, после жега. И крака като яки слонски крака. Туп. Туп. Туп...и виж (той смигна на някого някъде): стенещото и ужасено Око на Конфуций над последното му питие, отвей тъгата.

Отиде в предната стая, мислейки си – късметлия съм да съм наел предна стая, дори сега – "хей, мистър Бизнесмен..."

И се опита да седне на един стол, не улучи, лошо удари опашката си на пода, изсмя се и после погледна към телефона.

Ето как свършва един самотник: мъртъв сам. Умиращ сам.

Един самотник трябва да се подготви отрано. Всичките ми стихове няма да помогнат, всичките жени, които съм изчукал, няма да помогнат, всичките жени, които не съм изчукал, няма да помогнат, имам нужда от някой, който да разкара тъгата ми. Имам нужда от някой, който да каже, разбирам, хлапе, сега го приеми и умри.

Той погледна към телефона, мисли и мисли и мисли, мисли на кого би могъл да звънне, който би успял да разкара тъгата му, просто да каже облекчителните думи, и изреди малкото хора, които познаваше сред милиардите – изреди ги един по един, малкото, които познаваше. Знаеше, че е твърде рано сутринта, едва ли беше удобно време да умре, не беше подходящо, и че те щяха да си помислят, че само се прави на шут или е фиркан, или се будалка, или има сълзливо пиянство, или е луд, и той не можеше да ги мрази или вини за това – всеки беше заключен, изолиран, откъснат, всеки си беше в собствената клетчица. Хей, мистър Бизнесмен...

Мамичката му!

Който беше измислил играта, бе скалъпил спретнат малък шедьовър, наречи го Господ, и него го целеха в челото, но той никога не се показваше, така че да можеш да Го зърнеш. Ерата на убийците беше пропуснала най-големия от всички, по-рано те почти бяха изгърбили сина, но той се измъкна и ние все още се олюляваме по хлъзгави подове на бани. Светият Дух никога не се показваше; той само си лежеше и си биеше чекии. Най-умният от всички.

Да можех само да се обадя на малката ми дъщеричка, щях да умра щастлив, си помисли той.

Душата му излезе от спалнята, държейки се за празна бирена кутийка.

– Ах ти, мекушавец, ти мекушав, мекушав шибаняк! Твоята малка дъщеричка е в хипарско сборище, докато майка ѝ мачка топките на разни идиоти. Получи си го, самотнико, лайнар такъв!

...имаш нужда от любов, имаш нужда от любов, любовта ще те докопа накрая, приятел! Ще ме докопа накрая?

Голяма Смърт чрез бой, мда.

Започна да се смее. После спря. Повърна пак. Този път повече кръв. Почти само кръв.

Забрави за телефона и се запъти обратно към дивана.

– ...имаш нужда от любов, имаш нужда от любов...

Е, слава богу, помисли си той, така или иначе, смениха плочата, умирането не идваше толкова лесно, колкото той си мислеше, имаше кръв навсякъде и завесите бяха спуснати. Хората се приготвяха да отиват на работа, по едно време, докато се претъркулваше, май зърна библиотечния шкаф, всичките си стихосбирки, и знаеше, че се е провалил, дори не от Елиът насам, дори не от вчера сутринта насам, беше пропилял живота си, бе просто още една маймуна на дървото, която пада в устата на тигъра, и за момент му стана тъжно, но само за момент.

Всичко беше наред и разкарването на тъгата нямаше значение. Сачмо, върви си у дома. Шостакович, с твоята Пета, забрави. Пьотър Илич Чайковски, понеже си се оженил за сопрано с бръчици под очите, и лесбийка, когато дори не си бил мъж, забрави. Всички ни е съблазнил огънят и всички сме се провалили като тъпанари, писатели, художници, доктори, сводници, зелени барети, миячи на чинии, зъболекари, акробати на трапец и крушоберачи.

Всеки човек, прикован към собствения си специален кръст.

Отвей тъгата.

– Имаш нужда от любов, имаш нужда от любов...

После той стана и дръпна всички завеси, проклетите завеси бяха прогнили, късаха се при допира, разпадаха се, съскаха като зла жена, падаха на пода.

Проклетото слънце беше прогнило, изкарваше същите стари цветя, същите стари млади момичета навсякъде.

Наблюдаваше как хората отиват на работа, не знаеше повече, отколкото когато и да било.

Липсата на сигурност от знанието беше същото като сигурността на незнанието.