Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

Никога не смесвай хапчета с уиски, човече, не са се шегували.

Усети как душата му се изсули изпод тялото, чувстваше я как виси там с главата надолу като котка и краката ѝ стискаха пружините.

Кучко, ела тука! Каза на душата си. Душата му се изсмя. Твърде дълго ти се отнасяше с мен твърде зле, миличък. Получаваш, каквото си заслужил.

Беше около три през нощта.

При него не умирането имаше значение, при него ставаше дума за частите, останали неразрешени и разхвърляни – четиригодишна дъщеря в някое хипарско сборище в Аризона; чорапи и гащи по пода, чинии в мивката; неплатена кола, сметки за бензин, сметки за ток, сметки за телефон; и части от него бяха оставени в почти всеки щат в Съюза, части от него оставени в немитите путки на половин стотак курви; части от него оставени на флагщокове и аварийни изходи, празни паркинги, часове по католическо вероучение, затворнически килии, лодки; части от него оставени в лепенки лейкопласт и в клоаки; части от него оставени в захвърлени будилници, захвърлени обувки, захвърлени жени, захвърлени приятели...

Беше толкова тъжно, толкова ужасно тъжно. Кой може да разкара тъгата такава, каквато е в действителност? Никой. Така е. Никой не може и никога не го е правил, може само да се опита и да стане по-тъжен от тъжен, защото няма път към къщи.

Повърна пак, после легна неподвижно, чуваше щурците. Щурци в Холивуд, щурци на булевард "Сънсет". Здрави щурци: това е всичко, което имаше той. Преебах се, Боже, преебах се, помисли си. Да, братле, прееба се, каза душата му. Но аз искам пак да видя малкото си момиченце, каза той на душата си.

Пак да видиш малкото си момиченце? Ти не си писател! Ти не си мъж ти си мекотело !

Мекотело съм, отговорих на душата си, права си, мекотело съм.

Беше стигнал края на всички церове, бирата не влизаше. Дори и вода. Нито хапчета, нито хероин, нито хашиш, нито трева, нито любов, нито ветрец, нито звук – само щурци – нито надежда – само щурци – нито дори кибритена клечка да изгори това шибано място, после стана по-зле.

Същата мелодия започна да звучи отново и отново в главата му:

"по-добре за бизнеса си погрижи се, мистър Бизнесмен, докато все още можеш..." и това е. Същата мелодия отново и отново:

"по-добре за бизнеса си погрижи се, мистър Бизнесмен, докато все още можеш..."

"по-добре за бизнеса..."

"по-добре..."

"по-... "

С усилие, заето само от лудостта на пространството (кой може да разкара тъгата? Никой.), той посегна и включи малката лампа за четене, която тогава беше просто една гола електрическа крушка, абажурът много отдавна бе строшен (кой може да разкара тъгата?), и взе една картичка, намерена в пощенската кутия преди няколко дни, и на картичката пишеше:

"Скъпи : мяткаме ти поздрави, докато сме подгизнали в немска бира и шнапс, в чакални със стъклоп..."

Редовете преминаха в немарливи и неучтиви драскулки на дебелаци, които за щастие живеят на земята без нужда от особен ум или смелост.

Нещо за заминаване за Англия утре. Бавно пристигащи стихове, твърде много мазнина и малко посещения, твърде голяма доза от света, висящ на върха на кура си.

"Смятаме те за най-великия поет след Елиът." После подписът на професора и подписът на студента му любимец.

Само от Елиът насам? Какъв кратък период, той бе научил тия копелета как се пише жива поезия на яснотата и сега те си развяваха гъзовете из Европа, докато той умираше сам в долнопробна стая в Холивуд.

"По-добре за бизнеса си погрижи се, мистър Бизнесмен, докато все още можеш..."

Захвърли картичката на пода. Нямаше значение, да можеше само да почувства малко истински добро първокласно самосъжаление или малко второкласен гняв или малко говнярска отмъстителност, това би могло да го спаси, но всичко беше сухо вътре в него, сухо и глупаво и точно каквото си е било отдавна.

Професорите бяха започнали да чукат на вратата преди около две години, опитвайки да разберат как се получава, и нямаше нищо, което да им подскаже, професорите до един бяха еднакви – малко превзети и с доста женствени маниери, с дългурести крака, големи като прозорец очи и накрая доста глупави, така че посещенията им изобщо не му бяха приятни. Те всъщност представляваха тъпанарските благородници на променяща се структура, която подобно малоумник в сладкарница отказваше да види как стените изгарят и се срутват, техният сладкиш беше мозъкът.

– Придържането към интелекта, придържането към интелекта, придържането...

"по-добре за бизнеса си погрижи се, мистър Бизнесмен, докато все още можеш..."