Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

Ни едно от двете не беше по-добро; ни едно от двете не беше нищо.

Просна се на дивана на хазяина, неговия диван, за момента.

След цялата мизерия нямаше нищо.

Той умря.

Малкият шивач беше доста щастлив, седеше си там и си шиеше, когато обаче онази жена дойде до вратата и позвъни, наруши спокойствието му.

– Квасена сметана! Продавам квасена сметана!

– Махай се, смръдла такава! – каза ѝ той. – Не ти ща проклетата квасена сметана!

– Пфууу! При теб смърди . Защо не изхвърлиш боклука? – Рече тя и избяга.

Тогава той се сети за трите трупа, единият беше в кухнята, проснат пред печката, другият беше изправен, закачен за яката в килера, вкочанен, висеше си там. Третият беше във ваната, седеше изправен, е, не точно изправен, защото главата едва се виждаше над ръба на ваната, мухите заприиждаха и това бе лошо. Изглеждаха много щастливи заради труповете, бяха се напили и когато той ги удряше, те ужасно се разгневяваха. Никога не беше чувал мухи да жужат така ядосано, дори го нападнаха и го ухапаха, та той ги остави на мира.

Отново седна да шие и пак се позвъни на вратата.

"Май никога няма да мога да ушия нещо" – помисли си той.

Беше приятелят му Хари.

– Здрасти, Хари.

– Здрасти, Джак.

Хари влезе.

– Каква е тази воня?

– Трупове.

– Трупове? Шегуваш ли се?

– Не, погледни наоколо.

Хари ги надуши, намери единия в кухнята, другия – в килера, третия – във ваната.

– Защо си ги убил? Полудя ли? Какво смяташ да правиш? Защо не скриеш телата, да се отървеш от тях? Полудя ли? Защо ги уби? Защо не се обадиш на полицията? Ума ли си загуби? Господи, СМЪРДИ! Слушай, човече, не ПРИБЛИЖАВАЙ до мен! Какво смяташ да правиш? Какво става? АААХХ! ВОНИ! ДРАЙФА МИ СЕ!

Джак не спря да шие. Той просто шиеше ли шиеше, все едно че се опитваше да се скрие.

– Джак, ще се обадя на полицията.

Хари тръгна към телефона, но му се догади, отиде в банята и повърна в чинията, докато главата на трупа във ваната стърчеше точно над ръба.

Той излезе и посегна към телефона, установи, че ако отвие капачката на слушалката, може да пъхне пениса си вътре. Плъзна го напред и назад и му хареса, много готино. След малко свърши, затвори телефона, закопча се и седна срещу Джак.

– Джак, ненормален ли си?

– Беки мисли, че съм луд. Заплашва ме, че ще ме прати в психиатрия.

Беки беше дъщерята на Джак.

– Тя знае ли за всички тези трупове?

– Не още. В командировка е в Ню Йорк. Закупчик е на един от големите универсални магазини, намери си хубава работа, гордея се с това момиче.

– А Мария знае ли?

Мария беше жената на Джак.

– Не знае. Тя вече не идва тук. Откакто си намери онази работа в пекарната, смята, че е нещо. Живее с друга жена. Понякога си мисля, че е станала лесбо.

– Човече, не мога да те издам на полицията, ти си ми приятел, трябва сам да оправиш нещата, имаш ли нещо против да ми кажеш защо уби тези хора?

– Не ми харесваха.

– Но ти не ходиш наоколо, убивайки хората, които не харесваш.

– Изобщо не ги харесвах.

– Джак?

– А?

– Искаш ли да използваш телефона?

– Ако нямаш нищо против.

– Това е твоят телефон, Джак.

Джак стана и се разкопча, пъхна пениса си в слушалката. Плъзна го напред и назад и му хареса, много готино. Свърши, закопча се, седна и пак започна да шие. После телефонът иззвъня. Върна се при него.

– Оо, здравей, Беки! Хубаво, че се обаждаш! Добре съм. Аа, да, разглобихме слушалката на телефона, затова. Хари и аз. Хари е какво? Наистина ли мислиш така? Аз мисля, че е свестен, нищо. Шия. Хари седи тук. Малко тъмен следобед. Доста е мрачно, като се замислиш, никакво слънце, край прозореца минават хора с грозни лица. Да, добре съм. Добре се чувствам, не, не още. Но имам замразен омар в хладилника, просто обичам омари, не, не съм я виждал, мисли си, че е голямата работа сега. Да, ще ѝ кажа. Не се притеснявай, дочуване, Беки!

Джак затвори и отново седна, продължи да шие.

– Знаеш ли – поде Хари, – това ми напомня на нещо. Когато бях млад, по дяволите тези мухи! Аз не съм МЪРТЪВ! Когато бях млад, вършех една работа, аз и другото хлапе, трябваше да мием мъртъвци, понякога имаше много хубави жени. Веднъж влязох и Мики – другото хлапе – беше яхнал една от тях. "Мики – викам му, – какво ПРАВИШ? ЗАСРАМИ СЕ!" Той само ме погледна косо и си продължи, когато слезе, каза: "Хари, чукал съм поне дузина от тях. Готино е! Пробвай я! Ще видиш!" "О, не!" – отвърнах му аз.

Веднъж, като миех една, бръкнах в нея с пръсти. Но никога не можах да направя нещо повече от това.