Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

Вече беше обул късите си гащета и отиваше към банята да се избръсне, когато се погледна в огледалото, видя, че лицето му е златисто на зелени точки, погледна се отново, като продължаваше да държи четката за бръснене, в следващия момент четката падна на пода. Лицето остана в огледалото: златисто на зелени точки, стените започнаха да се движат. Хенри се хвана за мивката, успя някак да се добере обратно до спалнята и се пльосна на леглото по корем, остана така в продължение на пет минути, а умът му подскачаше, тупкаше, мяташе се, повръщаше, след това стана, отиде в банята и отново погледна в огледалото: златисто лице на зелени точки, светлозлатисто лице на светлозелени точки.

Отиде до телефона.

– Здравейте, обажда се Хенри Бекет. Днес няма да мога да дойда на работа, лошо ми е. Какво? О, стомахът ми е ужасно разстроен, ужасно разстроен, затвори.

Отново отиде в банята, полза никаква, лицето изглеждаше по същия начин, напълни ваната с вода и отиде до телефона. Сестрата искаше да му даде час за следващата сряда .

– Вижте, случаят е спешен! Трябва да видя доктора днес! Въпросът е на живот и смърт! Не мога да ви кажа, не, не мога, но, моля ви, сместете ме в графика за днес! Трябва да го направите!

Даде му час за 3.30.

Свали гащетата и влезе във ваната, забеляза, че тялото му също е златисто на зелени точки, цялото. Окраската покриваше корема, гърба, тестисите, пениса, не можеше да се изстърже със сапун, изправи се, избърса се и обу гащетата.

Телефонът иззвъня. Беше Глория. Приятелката му. Работеше в центъра.

– Глория, не мога да ти кажа какъв е проблемът, ужасно е. Не, нямам сифилис, по-лошо е. Не мога да ти кажа. Няма да повярваш.

Каза му, че ще дойде през обедната почивка.

– Моля те, недей, мила, ще се самоубия.

– Идвам още сега! – отсече тя.

– Моля те, МОЛЯ ТЕ, недей...

Тя затвори, той погледна телефона, остави го и отново отиде в банята, никаква промяна, върна се в спалнята, протегна се на леглото и се загледа в пукнатините по тавана, за първи път забелязваше пукнатините по тавана, изглеждаха много сърдечни, чаровни, приятелски настроени, чуваше уличното движение, някое и друго чуруликане на птица, гласовете по улицата – някаква жена казваше на детето си "хайде, върви по-бързо, моля те", а от време на време долиташе и шумът на моторен самолет.

Звънецът на входната врата иззвъня. Той отиде в предната стая и надникна през завесите, беше Глория, облечена в бяла блуза и синя лятна пола. Изглеждаше по-добре от всеки друг път. Ягодова блондинка, пращяща от живот; доста грозен нос, доста дебел, но когато свикнеш с носа, обикваш и него. Усещаше как сърцето му тиктака като бомба в празен гардероб, сякаш вътрешностите му са остъргани и е останало само сърцето, което бие кухо. Бие кухо.

– Не мога да те пусна, Глория!

– Отвори проклетата врата, тъп задник!– Виждаше я как се опитва да го съзре през завесите.

– Глория, не разбираш...

– Казах, ОТВОРИ ВРАТАТА!

– Добре де – извика той, – добре, по дяволите!

Усещаше как потта се усуква по главата му, спуска се зад ушите и се стича по врата, отвори вратата рязко.

– ГОСПОДИ! – тя нададе вик, който възпря с ръка.

– КАЗАХ ти, опитах се да ти КАЖА, КАЗАХ ти!

Той отстъпи назад, тя затвори вратата и пристъпи към него.

– Какво е?

– Не знам. За бога, не знам. Не ме докосвай, не ме пипай, може да е заразно.

– Горкичкият Хенри, о, горкичкото ми момче... продължаваше да се приближава към него. Той се спъна в кофата за боклук.

– По дяволите, казах ти да не се приближаваш!

– Че защо, изглеждаш почти хубав!

– ПОЧТИ! – изкрещя той. – НО НЕ МОГА ДА ПРОДАВАМ ЗАСТРАХОВКИ В ТОЗИ ВИД, НАЛИ?

И двамата избухнаха в смях. Сетне той се озова на канапето и се разплака, стискаше златнозеленото си лице в шепи и плачеше.

– Господи, защо не може да е рак, инфаркт, нещо хубаво и чисто? Господ се е изсрал върху ми, това е цялата работа, господ се е изсрал върху ми!

Тя го зацелува по врата и през ръцете, прикриващи лицето му. Той я отблъсна.

– Престани, престани!

– Обичам те, Хенри, не ми пука за това.

– Проклети жени, вие сте луди.

– Естествено, кога ти е часът при лекаря?

– В 3.30.

– Трябва да се връщам на работа, обади ми се, когато разбереш нещо. Ще дойда довечера.

– Добре, добре – отвърна той и тя си тръгна.

В 3.10 часа той вече се бе спретнал с нахлупена над очите шапка и шал, омотан около гърлото, носеше тъмни очила. По пътя към кабинета на лекаря караше с поглед, вперен право напред, като се опитваше да изглежда невидим, явно никой не го забеляза.