Чарлс Буковски - Записки на стария мръсник

– Вече съм тъжен.

– Защо не станеш тъжен като мен и като цветята?

– Ще пробвам – отговори той.

– Хайде да танцуваме на "Човекът от Ла Манча" – предложи тя.

Той пусна "Човекът от Ла Манча". Те танцуваха, той метър и осемдесет и тя около една трета или една четвърт от неговия ръст. Танцуваха поединично, изпълнявайки различни движения, и бяха много сериозни, макар че понякога се смееха едновременно.

Плочата свърши.

– Марти ме шамароса – каза тя.

– Какво?

– Да, Марти и мама се прегръщаха и се целуваха в кухнята, а аз бях жадна и помолих Марти за чаша вода, и Марти не ми даде, и после аз се разплаках, и тогава Марти ме шамароса.

– Иди ми вземи една бира!

– Една бира! Бира!

Той стана и затвори телефона, веднага след това телефонът иззвъня.

– Г-н Маккълър?

– Ъхъ?

– Застраховката на колата ви изтече, новата цена е $248 и трябва да се плати авансово, направили сте три нарушения. Всяко нарушение ние разглеждаме като пътна злополука...

– Мамицата му!

– Какво?

– Пътната злополука ви струва пари. Така нареченото нарушение на мен ми струва пари. А момчетата на колелета, дето ни пазят от самите нас, имат норма да раздават от 16 до 30 наказателни фиша на ден, за да си купят къщи, нови коли и дрехи и евтини дрънкулки на дребнобуржоазните си съпруги. Не ме занимавайте с глупости, вече не шофирам, снощи бутнах колата си от кея. Само за едно съжалявам.

– За какво?

– За това, че когато шибаната кола падна, аз не бях в нея.

Маккълър затвори и взе бирата, която дъщеря му му бе донесла.

– Малка девицо – каза той, – нека поне някои от дните ти са по-хубави от моите.

– Обичам те, Фреди – промълви тя.

Той я прегърна и я щипна. Малката сияеше ли, сияеше и ако беше коте, щеше да замърка.

– Боже, боже, колко странен свят – въздъхна той. – имаме всичко, но не можем да си го позволим.

Седнаха на пода и почнаха да играят една игра на име "Построй град". Малко поспориха където да разположат жп линиите и какво и кой точно да има право да ползва жп линиите.

Тогава на вратата се звънна, той стана и отвори, дъщеря му ги видя:

– Мамо! Марти!

– Събери си нещата, мила, време е да тръгваме!

– Искам да остана при Фреди!

– Казах събери си нещата!

– Но аз искам да остана при Фреди!

– Няма да повтарям повече! Събери си нещата или ще те напляскам!

– Фреди, кажи им, че искам да остана!

– Тя иска да остане.

– Пак си пиян, Фреди. Казах ти, че не ми е приятно да пиеш пред детето!

– Хм, ти си пияна!

– Не я наричай пияна, Фреди – обади се Марти, запалвайки цигара. – Не мога да те дишам, винаги съм те смятал за полупедал.

– Мерси, че споделяш за какъв ме смяташ.

– Само не я наричай пияна, Фреди, да не ти забия един...

– Един момент, ще ви покажа нещо.

Фреди отиде в кухнята, когато излезе, той си пееше:

– ТА РАМ – ТА РАМ – ТА РА РАМ!

Марти забеляза касапския нож.

– Какво мислиш да правиш с това нещо?

– Ще ти го навра в задника.

– Не се и съмнявам, но исках да ви кажа. Жената от офиса на телефонната компания ми се обади и ми каза, че ще ми прекъснат телефона, защото не съм си платил лихвите за минали сметки. Казах ѝ, че искам да я чукам, и тя затвори.

– И кво?

– Искам да кажа, че аз също мога да прекъсвам.

Фреди действаше много бързо, бързината беше безмълвна магия, касапският нож се вряза четири-пет пъти в гърлото на Марти, след което той падна, надолу, надолу по стълбите...

– Господи... не ме убивай, моля те, не ме убивай.

Фреди се върна в предната стая, хвърли ножа в камината и седна пак на килима, дъщеря му седна до него.

– Сега може да си довършим играта.

– Да.

– Никакви коли на жп линиите.

– Не, естествено, полицията ще ни арестува.

– А ние не искаме полицията да ни арестува, нали?

– Ъхъм.

– Марти е целият в кръв, нали?

– В кръв е.

– От това ли сме направени?

– В по-голямата си част.

– В по-голямата си част какво?

– В по-голямата си част кръв и кости, и болка.

Двамата седяха там и играеха на "Построй град", чуваха се сирени, една линейка, твърде късно. Три полицейски патрулки. Една бяла котка мина покрай Марти, погледна го, подуши, избяга, една мравка запълзя по подметката на лявата му обувка.

– Фреди.

– Какво?

– Искам да ти кажа нещо.

– Давай.

– Тези хора бръкнаха в дупето на мама и извадиха всички лайна от там с пръсти...

– Добре, вярвам ти.

– Мама къде е сега?

– Не знам.

Мама тичаше нагоре-надолу по улиците, съобщавайки на всички вестникопродавци и бакали и бармани и ненормалници и садисти и мотористи и ядачи на сол и бивши моряци и безделници и мошеници и читатели на Мат Уейнсток и т.н. и т.н., и небето беше синьо и хлябът беше увит в амбалажна хартия и за пръв път от години очите ѝ бяха живи и красиви и дори тигрите и мравките така и няма да разберат как и някой ден прасковата ще изпищи.