Карлос Сафон - Играта на ангела

— Изабела, почакай малко и…

— А за роклята хич не се тревожете, ей сегичка ще я сваля. И комплекта с писците можете да върнете в магазина, защото нито съм го използвала, нито ми харесва. Това е безвкусица за малки деца.

Приближих се до нея и сложих ръка на рамото й. Тя рязко се отдръпна, сякаш змия се бе допряла до нея.

— Не ме докосвайте.

Мълчаливо отстъпих назад до прага на стаята. Ръцете и устните на Изабела трепереха.

— Изабела, прости ми. Моля те. Не исках да те обидя.

Тя ме погледна с насълзени очи и горчива усмивка.

— Като че ли не правехте само това, откакто съм тук! През цялото време само ме нагрубявахте и се държахте с мен така, сякаш съм една нещастна идиотка, която нищо не разбира.

— Прости ми — повторих аз. — Остави си нещата. Не си отивай.

— И защо не?

— Защото аз те моля.

— Ако имам нужда от жалост и съчувствие, мога да ги намеря другаде.

— Не става дума за жалост или за съчувствие, освен ако ти самата не ги изпитваш към мен. Моля те да останеш, защото идиотът съм аз и не искам да бъда сам. Не мога да бъда сам.

— О, колко мило! Винаги загрижен за другите! Ами купете си куче, щом като е така!

Тя стовари чантата на леглото, обърна се към мен, бършейки сълзите си, и даде воля на целия гняв, който бе натрупала. Преглътнах с мъка.

— Значи сме подхванали тази игричка — да си говорим истината? Тогава нека аз да ви кажа, че винаги ще бъдете сам. Ще бъдете сам, защото не умеете нито да обичате, нито да споделяте. Същият сте като тази къща, от която косата ми настръхва. Хич не се учудвам, че вашата дама в бяло ви е зарязала, и че всички ви зарязват. Вие нито обичате, нито позволявате да ви обичат.

Гледах я сразен, сякаш току-що ме бяха напердашили и не знаех откъде са дошли ударите. Опитах се да кажа нещо, но се получи някакво пелтечене.

— Наистина ли не ти харесва комплектът с писците? — успях да изрека накрая.

Изабела подбели очи, изтощена от гневния си изблик.

— Не ме гледайте като пребито куче, защото може и да съм идиотка, ама не чак дотам.

Стоях мълчаливо, подпрян на рамката на вратата. Изабела ме наблюдаваше, разкъсвана между недоверието и състраданието.

— Не исках да кажа онова за вашата приятелка от снимките. Извинявайте — промълви тя.

— Не се извинявай. Това е самата истина.

Сведох поглед и излязох от стаята. Потърсих убежище в кабинета си, за да погледам смрачения град, погребан в мъглата. След малко чух колебливите стъпки на девойката по стълбата.

— Горе ли сте? — извика тя.

— Да.

Изабела влезе в стаята. Беше се преоблякла и беше измила следите от плач по лицето си. Усмихна ми се и аз й се усмихнах в отговор.

— Защо сте такъв? — попита тя.

Свих рамене. Изабела се приближи и седна до мен на перваза. Наслаждавахме се на безмълвното зрелище на сенките по покривите на стария град; нямаше нужда да разговаряме. По някое време тя ме погледна с усмивка.

— Ами ако си запалим една от онези пури, които баща ми ви подарява, и я изпушим заедно?

— И дума да не става.

Изабела потъна в едно от своите продължителни мълчания. От време на време ми хвърляше бегли погледи и се усмихваше. Аз я наблюдавах с крайчеца на окото и си давах сметка, че само като я гледах, ми беше някак по-лесно да повярвам, че може би е останало нещо хубаво и свястно в тоя скапан свят и — с известен късмет — в самия мен.

— Оставаш ли? — попитах накрая.

— Посочете ми една основателна причина. Една искрена причина — или по-скоро егоистична, щом става дума за вас. И гледайте да не е някоя небивалица, защото ще си тръгна на секундата.

Тя се барикадира зад един отбранителен поглед, очаквайки някое ласкателство, и на мен за миг ми се стори, че е едничкият човек на този свят, когото не исках и не можех да излъжа. Сведох очи и поне веднъж казах истината, па макар и само за да я чуя произнесена на глас.

— Защото нямам друг приятел освен теб.

Изражението й омекна и аз побързах да отклоня поглед — да не би да прочета жалост в очите й.

— Ами господин Семпере и оня педант Барсело?

— Нямам друг приятел, който да се осмелява да ми казва истината.

— А вашият приятел, тарторът? Той не ви ли казва истината?

— Не вади нож на умряло куче. Тарторът не ми е приятел и не ми се вярва някога да е казал истина през живота си.

Изабела ме погледна внимателно.

— Виждате ли? Знаех си аз, че му нямате доверие. Прочетох го на лицето ви още първия ден.

Опитах се да спася нещичко от достойнството си, но единственото, което ми се удаде, бе да прибягна до сарказъм.