Карлос Сафон - Играта на ангела

— Къщата с кулата? — попита секретарката.

Кимнах. Тя ме заведе до един празен кабинет и ми направи знак да вляза. Почувствах, че това не бе официалната чакалня.

— Почакайте малко, ако обичате, господин Мартин. Сега ще уведомя адвоката, че сте тук.

Прекарах следващите четирийсет и пет минути в този кабинет сред рафтове, отрупани с томове с размерите на надгробни плочи, на чиито гърбове се четяха надписи от типа: „1888–1889, Б. А. К. Първа част. Втора глава“ — направо неустоимо четиво. Кабинетът разполагаше с огромен прозорец, обърнат към Авенида Диагонал, от който се отваряше изглед към целия град. От мебелите се носеше ухание на благородно дърво, отлежало в добри пари. Килимите и големите кожени кресла създаваха атмосфера, напомняща за британски клуб. Опитах се да повдигна една от настолните лампи, които се мъдреха на писалището — тя тежеше навярно не по-малко от трийсет килограма. Над явно неизползваната камина почиваше голяма картина с маслени бои, показваща самодоволната и внушителна фигура на един мъж, който очевидно бе не друг, а великият дон Сопонсио Валера-и-Меначо. Този титан на правото бе увенчан с бакенбарди и мустаци, които напомняха гривата на стар лъв, а погледът му, пламтящ като огън и твърд като стомана, дори от отвъдния свят обхващаше всяко кътче на стаята със сериозността на смъртна присъда.

— Не гово̀ри, но ако човек погледа картината известно време, ще му се стори, че всеки момент може да продума — рече един глас зад гърба ми.

Не бях го чул да влиза. Себастиан Валера бе човек с дискретна походка, който явно бе прекарал по-голямата част от живота си в опити да се измъкне от сянката на баща си, а сега, на петдесет и кусур години, вече нямаше сили да се опитва. Имаше интелигентен, проницателен поглед и онези изящни маниери, присъщи само на истинските принцеси и на действително скъпите адвокати. Подаде ми ръка и аз я стиснах.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, но не бях предвидил посещението ви — каза той, като ми направи знак да седна.

— Какво говорите, благодарен съм ви, че бяхте така любезен да ме приемете.

Валера се усмихваше така, както може да се усмихва само човек, който добре знае и определя цената на всяка минута.

— Моята секретарка ми каза, че името ви е Давид Мартин. Да не би да сте писателят Давид Мартин?

Учуденото ми изражение навярно ме издаде.

— Произлизам от семейство на големи читатели — поясни той. — С какво мога да ви помогна?

— Дошъл съм във връзка с покупко-продажбата на един имот, който се намира на…

— Къщата с кулата? — прекъсна ме адвокатът с вежлив тон.

— Да.

— Познавате ли тази сграда? — попита той.

— Живея в нея.

Валера ме гледа дълго време, без да сваля усмивката от лицето си. Сетне се поизправи на стола и зае напрегната и сдържана поза.

— Вие ли сте настоящият собственик?

— В действителност пребивавам в имота в качеството на наемател.

— И какво бихте желали да узнаете, господин Мартин?

— Бих искал да науча, ако е възможно, подробности около покупката на имота от страна на Испано-колониалната банка и да получа някакви сведения за предишния собственик.

— Дон Диего Марласка — промълви адвокатът. — Мога ли да попитам от какво естество е вашият интерес?

— Чисто личен. Неотдавна, в хода на един ремонт по сградата, намерих някои вещи, които според мен са му принадлежали.

Адвокатът свъси вежди.

— Вещи?

— Една книга. По-точно казано, ръкопис.

— Господин Марласка бе пламенен поклонник на литературата. Всъщност бе автор на многобройни книги по право, история и други теми. Голям ерудит! А също и голяма личност, въпреки че към края на живота му се намериха хора, които се опитаха да очернят доброто му име.

Той забеляза учудването, което се изписа на лицето ми.

— Предполагам, че не сте запознат с обстоятелствата около смъртта на господин Марласка.

— Боя се, че не.

Валера въздъхна така, сякаш се съмняваше дали трябва да продължи да говори.

— Нали няма да напишете нищо за тази работа, нито пък за Ирене Сабино?

— Не.

— Имам ли думата ви?

Кимнах. Валера сви рамене.

— Е, и без това едва ли бихте могли да кажете нещо, което да не се е говорело и по негово време — рече той по-скоро на себе си, отколкото на мен.

Адвокатът се взря за миг в портрета на баща си, а после спря поглед върху мен.

— Диего Марласка беше съдружник на баща ми, а също така и най-добрият му приятел. Двамата заедно основаха тази кантора. Господин Марласка беше забележителен човек, но за жалост и сложна личност, склонна да изпада в продължителни периоди на меланхолия. Дойде един момент, в който баща ми и той решиха да се разделят. Господин Марласка изостави адвокатската професия, за да се отдаде на първото си призвание: писането. Казват, че почти всички адвокати тайничко желаят да зарежат практиката си и да станат писатели…