Карлос Сафон - Играта на ангела

— Извинете. Не успявам да намеря един документ за собственост — рекох аз.

— Навярно е така, защото той не съществува, или пък вие не знаете как да го търсите. За днес вече приключихме.

Отговорих на тази проява на любезност и действеност с най-добрата си усмивка.

— Може би ще го намеря с вашата експертна помощ — загатнах аз.

Служителят ме изгледа с отвращение и издърпа тома от ръцете ми.

— Елате пак утре.

Следващата ми спирка бе внушителната сграда на Адвокатската колегия на улица „Майорка“, която се намираше едва през няколко пресечки. Изкачих стълбището, украсено с кристални полилеи и нещо, което явно бе статуя на правосъдието, но имаше бюста и излъчването на някоя звезда от театрите на Паралело. Един човечец с миша физиономия ме посрещна в секретарския кабинет с вежлива усмивка и ме попита с какво би могъл да ми бъде полезен.

— Търся един адвокат.

— Попаднали сте на подходящото място. Тук вече не знаем как да се отървем от тях. Всеки ден се появяват все нови и нови, въдят се като зайци.

— Това е то съвременният свят. Адвокатът, когото аз търся, се казва, или се е казвал, Валера. С. Валера.

Човечецът се изгуби в един лабиринт от архивни шкафове, като мърмореше нещо под нос. Аз го чаках, подпрян на гишето, оглеждайки обстановката, от която лъхаше убедителната тежест на закона. След пет минути служителят се върна с една папка.

— Намерих двама Валера, и двамата с инициал С. Себастиан и Сопонсио.

— Сопонсио?

— Вие сте млад, но преди години това беше стилно име, много подходящо за хора, които упражняват професията на юриста. После дойде чарлстонът и развали всичко.

— Жив ли е дон Сопонсио?

— Според архива и данните за прекратено изплащане на членски внос към колегията, Сопонсио Валера-и-Меначо е бил приет в Божията слава през 1919 година. Memento mori 44 44 Помни, че си смъртен (лат.). . Себастиан е синът му.

— Той практикува ли още?

— Постоянно и с пълна пара. Предполагам, че ще искате адреса му?

— Стига да не ви затруднявам.

Човечецът ми записа адреса на едно малко листче и ми го подаде.

— Авенида Диагонал, 442. На един хвърлей оттук е, но часът е вече два, а по това време елитните адвокати излизат да обядват с богати вдовици-наследници или с фабриканти на платове и експлозиви. На ваше място бих изчакал до четири часа.

Прибрах листчето в джоба на сакото си.

— Така и ще направя. Много ви благодаря за помощта.

— Нали това ни е работата. Хайде, сбогом.

Трябваше да убия някак два часа, преди да посетя адвокат Валера, тъй че взех един трамвай, който се спускаше към Виа Лайетана и слязох в горната част на улица „Кондал“. Книжарницата „Семпере и синове“ бе на една крачка оттам, а аз знаех от опит, че старият книжар, нарушавайки неизменната практика на местните търговци, не затваряше по обед. Заварих го както винаги до тезгяха, където подреждаше книги и обслужваше многобройна група клиенти, които се разхождаха покрай масите и рафтовете в търсене на някакво съкровище. Щом ме видя, той се усмихна и се приближи, за да ме поздрави. Изглеждаше по-слаб и блед в сравнение с последния път, когато се бяхме видели. Навярно бе прочел загрижеността в погледа ми, защото сви рамене и махна с ръка, за да омаловажи въпроса.

— Едни печелят, други губят. Нали виждате, вие сте цял левент, пък аз станах една развалина — рече той.

— Добре ли сте?

— Аз ли? Свеж като краставичка. Само проклетата гръдна жаба… Нищо сериозно. Какво ви води насам, приятелю Мартин?

— Мислех си да ви поканя на обед.

— Благодаря, но не мога да се отлъча от поста. Синът ми отиде до Сария да направи оценка на една колекция, а положението не е толкова розово, че да затворя, когато на улицата може да има клиенти.

— Само не ми казвайте, че имате проблем с парите.

— Мартин, това е книжарница, а не нотариална кантора. Тук словото помага само колкото да вържем двата края, а понякога и това не става.

— Ако имате нужда от помощ…

Семпере вдигна ръка, за да ме прекъсне.

— Ако искате да ми помогнете, купете си някоя книга.

— Вие знаете, че дългът, който имам към вас, не може да се изплати с пари.

— Още една причина да си избиете тия работи от главата. Не се тревожете за нас, Мартин — оттук ще ни извадят само в чамов ковчег. Но ако искате, може да споделите с мен един питателен обед от хляб със стафиди и прясно сирене от Бургос. С такава трапеза и с „Граф Монте Кристо“ човек може да изкара и сто години.