Карлос Сафон - Играта на ангела

— … докато не сравнят заплащането.

— Работата е там, че дон Диего бе установил приятелски отношения с една популярна в онези години актриса, Ирене Сабино, за която искаше да напише театрална пиеса. Нямаше нищо повече от това. Господин Марласка беше джентълмен и никога не бе изневерявал на съпругата си, но нали знаете какви са хората. Дайте им на тях сплетни, клюки и сцени на ревност. И тъй, плъзна слух, че дон Диего въртял любов с Ирене Сабино. Съпругата му никога не му прости това и бракът им се разпадна. Съкрушен, господин Марласка купи къщата с кулата и се пренесе да живее там. За нещастие, едва бе прекарал там една година, когато намери смъртта си при твърде злополучен инцидент.

— Какъв инцидент?

— Господин Марласка се удави. Истинска трагедия.

Валера говореше със сведен поглед и гласът му бе преминал в шепот.

— А скандалът?

— Е, някои отровни езици се опитаха да убедят хората, че господин Марласка се е самоубил заради нещастната си връзка с Ирене Сабино.

— А така ли беше?

Валера си свали очилата и потърка очи.

— Ако искате да ви кажа истината — не зная. Не зная и не ме интересува. Миналото си е минало.

— И какво стана с Ирене Сабино?

Адвокатът отново си сложи очилата.

— Бях останал с впечатлението, че вашият интерес се изчерпва с господин Марласка и подробностите около покупко-продажбата.

— О, това е най-обикновено любопитство. Сред личните вещи на господин Марласка намерих множество снимки на Ирене Сабино, както и нейни писма, адресирани до него…

— Какво целите да постигнете с всичко това? — рязко попита Валера. — Пари ли искате?

— Не.

— Радвам се да го чуя, защото и без друго никой няма да ви даде. Тази история вече не интересува никого. Разбирате ли ме?

— Отлично, господин Валера. Нямах намерение да ви притеснявам, нито да правя неуместни намеци. Съжалявам, ако съм ви засегнал с моите въпроси.

Адвокатът се усмихна и изпусна лека въздишка, сякаш да подскаже, че разговорът вече е приключил.

— Няма значение. Вие трябва да ме извините.

Възползвайки се от помирителния му тон, аз си придадох най-благото изражение, на което бях способен.

— Може би госпожа Марласка, неговата вдовица…

Валера се сви на креслото си, видимо обезпокоен.

— Доня Алисия? Господин Мартин, не бих искал да ме разберете погрешно, но част от задълженията ми като адвокат на семейството е да пазя частния им живот от чужди погледи — по очевидни причини. Много време изтече оттогава, но не бих желал сега да се отворят стари рани — нещо, от което никой не би имал полза.

— Напълно ви разбирам.

Адвокатът ме наблюдаваше напрегнат.

— Та казвате, че сте намерили някаква книга? — попита той.

— Да… един ръкопис. Навярно няма значение.

— Навярно не. На каква тема е произведението?

— Богословска, бих казал.

Валера кимна.

— Изненадва ли ви това? — попитах аз.

— Напротив. Дон Диего беше авторитет по история на религиите. Действително начетен човек. В тази кантора още си го спомняме с голяма обич. Кажете ми, какви конкретни аспекти на покупко-продажбата на имота желаехте да научите?

— Мисля, че вече ми помогнахте много, господин Валера. Не бих искал да ви отнемам повече време.

Адвокатът кимна, явно облекчен.

— Проблемът е в самата къща, нали? — попита той.

— Наистина е странна, да — съгласих се аз.

— Спомням си, че веднъж я посетих като млад, малко след като дон Диего я купи.

— Знаете ли защо всъщност я е купил?

— Казваше, че още като младеж бил запленен от тази къща и все си мислел, че би искал да живее в нея. Дон Диего бе склонен на такива постъпки. Понякога бе като момче, способно да даде всичко в замяна на най-обикновена илюзия.

Аз си замълчах.

— Добре ли сте?

— Отлично. А знаете ли нещо за предишния собственик, от когото господин Марласка е купил къщата? Някой си Бернабѐ Масот?

— Той беше от хората, натрупали състояние в Америка. Не бе прекарал в тая къща повече от час. Купи я след завръщането си от Куба и я държа празна години наред — не казваше защо. Самият той живееше в една голяма сграда, която му построиха в Аренис де Мар 45 45 Община в областта Маресме, провинция Барселона. Намира се на 40 км от град Барселона. . А тази я продаде за жълти стотинки. Не искаше и да знае за нея.

— А кой е живял там преди него?

— Мисля, че един свещеник. Йезуит. Не съм сигурен. Баща ми бе човекът, който се грижеше за делата на дон Диего, и след неговата смърт унищожи всички архиви.