— Да не би да си прибавила умението да четеш лица към списъка на талантите си?
— Никакъв талант не е нужен, за да прочете човек вашето лице — отби удара Изабела. — То е ясно като приказката за Палечко.
— И какво друго четеш по лицето ми, многоуважаема гледачке?
— Че ви е страх.
Засмях се неохотно.
— Няма защо да се срамувате от това. Да се страхуваш е признак за здрав разум. От нищо не се боят само кръглите глупаци. Това го прочетох в една книга.
— В наръчника на бъзливеца ли?
— Не е нужно да си го признавате, ако това застрашава чувството ви за мъжественост. Знам, че вие, мъжете, си мислите, че твърдоглавието ви трябва да отговаря по размер на оная ви работа.
— И това ли го прочете в книгата?
— Не, това е собствена сентенция.
Вдигнах ръце, предавайки се пред този аргумент.
— Е, добре, не отричам, че изпитвам мъгляво безпокойство.
— Че сте мъгляв, мъгляв сте. Направо умирате от страх. Признайте си.
— Хайде да не преувеличаваме. Да речем, че имам известни съмнения относно връзката ми с моя издател, което — с оглед на моя опит — е разбираемо. Но доколкото зная, Корели е истински джентълмен и нашите професионални отношения ще бъдат плодоносни и положителни и за двете страни.
— Да, затова ви се разтреперват мартинките, щом само се спомене името му.
Въздъхнах, останал без сили за по-нататъшен спор.
— Какво искаш да ти кажа, Изабела?
— Че повече няма да работите за него.
— Не мога да сторя това.
— И защо не? Не можете ли да му върнете парите и да го разкарате?
— Не е толкова просто.
— Защо да не е? Да не сте се забъркали в нещо?
— Мисля, че да.
— В какво точно?
— Тъкмо това се опитвам да разбера. Във всеки случай, аз съм единственият, който е отговорен за тази работа и следователно аз трябва някак да я разреша. Ти няма защо да се тревожиш за това.
Изабела ме изгледа, примирена за момента, но не и убедена.
— Знаете ли, че сте ужасен човек?
— Почвам да свиквам с тази мисъл.
— Ако искате да остана, правилата тук трябва да се променят.
— Целият съм слух.
— Свърши се с просветения деспотизъм. От днес в тази къща цари демокрация.
— Свобода, равенство и братство.
— По-внимателно с братството. Но повече няма да има никакво командорене, нито пък номерца в стила на мистър Рочестър 46 46 Герой от романа „Джейн Еър“ (1847) на Шарлот Бронте.
.
— Както вие кажете, мис Еър.
— И не си правете илюзии, защото няма да се омъжа за вас, ако ще и да ослепеете.
Подадох й ръка, за да скрепя нашия пакт. Тя я стисна колебливо, а после ме прегърна. Оставих се в обятията й и зарових лице в косата й. Докосването й бе покой и гостоприемство, то носеше светлината на живота, бликаща от едно седемнайсетгодишно момиче. Искаше ми се да вярвам, че такава навярно би била прегръдката, която моята майка никога не намери време да ми даде.
— Приятели ли сме? — промълвих.
— Докато смъртта ни раздели.
Новите правила на Изабелиното царство влязоха в сила в девет часа на следващата сутрин, когато моята помощничка се появи в кухнята и без много увъртания ме осведоми как ще вървят нещата оттук насетне.
— Реших, че имате нужда от установен ред. Иначе почвате да се лутате и да водите разгулен живот.
— Откъде измъкна този епитет?
— От една от вашите книги. Раз-гу-лен. Добре звучи.
— И е страшно подходящ за рими.
— Не сменяйте темата.
Правилата бяха следните: денем щяхме да работим и двамата, всеки по своя ръкопис. Щяхме да вечеряме заедно, после тя да ми показва страниците, написани от нея през деня, и да ги обсъждаме. Аз трябваше да се закълна, че ще бъда откровен и ще й давам подходящи напътствия, а няма просто да й угаждам с празни похвали. Неделите щяха да са почивни дни и тогава аз щях да я водя на кино, на театър или на разходка. Тя щеше да ми помага в търсенето на материали из разни библиотеки и архиви, а освен това се нагърбваше със задачата килерът ни винаги да е пълен с отбрани стоки благодарение на връзката с фамилния магазин. Аз щях да приготвям закуската, а тя — вечерята. За обяда щеше да се грижи онзи, който е свободен в момента. Щяхме да си поделим домакинската шетня и аз се задължавах да приема безспорния факт, че къщата трябва да се почиства редовно. Аз нямаше да се опитвам да й намеря приятел при никакви обстоятелства, а тя нямаше да изразява съмненията си относно моите мотиви да работя за тартора или да изказва мнение по въпроса, освен ако сам не й го поисках. Всичко останало щяхме да го импровизираме в движение.
Читать дальше