Карлос Сафон - Играта на ангела

— Да не би да си прибавила умението да четеш лица към списъка на талантите си?

— Никакъв талант не е нужен, за да прочете човек вашето лице — отби удара Изабела. — То е ясно като приказката за Палечко.

— И какво друго четеш по лицето ми, многоуважаема гледачке?

— Че ви е страх.

Засмях се неохотно.

— Няма защо да се срамувате от това. Да се страхуваш е признак за здрав разум. От нищо не се боят само кръглите глупаци. Това го прочетох в една книга.

— В наръчника на бъзливеца ли?

— Не е нужно да си го признавате, ако това застрашава чувството ви за мъжественост. Знам, че вие, мъжете, си мислите, че твърдоглавието ви трябва да отговаря по размер на оная ви работа.

— И това ли го прочете в книгата?

— Не, това е собствена сентенция.

Вдигнах ръце, предавайки се пред този аргумент.

— Е, добре, не отричам, че изпитвам мъгляво безпокойство.

— Че сте мъгляв, мъгляв сте. Направо умирате от страх. Признайте си.

— Хайде да не преувеличаваме. Да речем, че имам известни съмнения относно връзката ми с моя издател, което — с оглед на моя опит — е разбираемо. Но доколкото зная, Корели е истински джентълмен и нашите професионални отношения ще бъдат плодоносни и положителни и за двете страни.

— Да, затова ви се разтреперват мартинките, щом само се спомене името му.

Въздъхнах, останал без сили за по-нататъшен спор.

— Какво искаш да ти кажа, Изабела?

— Че повече няма да работите за него.

— Не мога да сторя това.

— И защо не? Не можете ли да му върнете парите и да го разкарате?

— Не е толкова просто.

— Защо да не е? Да не сте се забъркали в нещо?

— Мисля, че да.

— В какво точно?

— Тъкмо това се опитвам да разбера. Във всеки случай, аз съм единственият, който е отговорен за тази работа и следователно аз трябва някак да я разреша. Ти няма защо да се тревожиш за това.

Изабела ме изгледа, примирена за момента, но не и убедена.

— Знаете ли, че сте ужасен човек?

— Почвам да свиквам с тази мисъл.

— Ако искате да остана, правилата тук трябва да се променят.

— Целият съм слух.

— Свърши се с просветения деспотизъм. От днес в тази къща цари демокрация.

— Свобода, равенство и братство.

— По-внимателно с братството. Но повече няма да има никакво командорене, нито пък номерца в стила на мистър Рочестър 46 46 Герой от романа „Джейн Еър“ (1847) на Шарлот Бронте. .

— Както вие кажете, мис Еър.

— И не си правете илюзии, защото няма да се омъжа за вас, ако ще и да ослепеете.

Подадох й ръка, за да скрепя нашия пакт. Тя я стисна колебливо, а после ме прегърна. Оставих се в обятията й и зарових лице в косата й. Докосването й бе покой и гостоприемство, то носеше светлината на живота, бликаща от едно седемнайсетгодишно момиче. Искаше ми се да вярвам, че такава навярно би била прегръдката, която моята майка никога не намери време да ми даде.

— Приятели ли сме? — промълвих.

— Докато смъртта ни раздели.

Новите правила на Изабелиното царство влязоха в сила в девет часа на следващата сутрин, когато моята помощничка се появи в кухнята и без много увъртания ме осведоми как ще вървят нещата оттук насетне.

— Реших, че имате нужда от установен ред. Иначе почвате да се лутате и да водите разгулен живот.

— Откъде измъкна този епитет?

— От една от вашите книги. Раз-гу-лен. Добре звучи.

— И е страшно подходящ за рими.

— Не сменяйте темата.

Правилата бяха следните: денем щяхме да работим и двамата, всеки по своя ръкопис. Щяхме да вечеряме заедно, после тя да ми показва страниците, написани от нея през деня, и да ги обсъждаме. Аз трябваше да се закълна, че ще бъда откровен и ще й давам подходящи напътствия, а няма просто да й угаждам с празни похвали. Неделите щяха да са почивни дни и тогава аз щях да я водя на кино, на театър или на разходка. Тя щеше да ми помага в търсенето на материали из разни библиотеки и архиви, а освен това се нагърбваше със задачата килерът ни винаги да е пълен с отбрани стоки благодарение на връзката с фамилния магазин. Аз щях да приготвям закуската, а тя — вечерята. За обяда щеше да се грижи онзи, който е свободен в момента. Щяхме да си поделим домакинската шетня и аз се задължавах да приема безспорния факт, че къщата трябва да се почиства редовно. Аз нямаше да се опитвам да й намеря приятел при никакви обстоятелства, а тя нямаше да изразява съмненията си относно моите мотиви да работя за тартора или да изказва мнение по въпроса, освен ако сам не й го поисках. Всичко останало щяхме да го импровизираме в движение.