Карлос Сафон - Играта на ангела

— Отгоре на всичко имам — или по-скоро двамата с теб имаме — дълг на признателност към Семпере.

— Това е удар под пояса.

— В такъв случай не ме карай да се прицелвам още по-ниско.

Всяко майсторско увещаване, което е достойно за името си, апелира първо към любопитството, после към суетата, а накрая — към добросърдечието или угризението. Изабела сведе очи и бавно кимна.

— И кога ще поискате да пуснем в действие вашия план за нимфата благодетелка?

— Няма защо да отлагаме за утре онова, което можем да свършим днес.

— Днес?

— Тоя следобед.

— Я ми кажете истината. Не прибягвате ли до тая хитрина, за да изперете парите, които ви плаща тарторът, и да очистите съвестта си или каквото там имате на нейно място?

— Вече знаеш, че моите мотиви винаги са егоистични.

— Ами ако господин Семпере ми откаже?

— Ти гледай синът му да е там и да си издокарана с неделно облекло, но не сякаш си тръгнала на църква.

— Този план е унизителен и обиден.

— И страшно ти допада.

Изабела най-сетне се усмихна, лукава като котка.

— Ами ако синът се одързости и вземе да се развихри?

— Гарантирам ти, че наследникът би дръзнал да те пипне с пръст само в присъствието на свещеник, който държи брачно свидетелство в ръка.

— Един гледа сватба, друг — брадва…

— Е, ще го направиш ли?

— Заради вас ли?

— Заради литературата.

Когато излязох на улицата, бях изненадан от хладния, режещ бриз, който нетърпеливо метеше улиците, и разбрах, че есента се прокрадва на пръсти в Барселона. На Пласа Паласио се качих на един празен трамвай, който чакаше пътници досущ като някакъв голям капан за мишки от ковано желязо. Седнах до прозореца и платих билета си на контрольора.

— Отива ли до Сария? — попитах аз.

— До площада.

Облегнах глава на стъклото и след малко трамваят потегли с рязко движение. Затворих очи и се отдадох на една от онези дремки, на които можем да се наслаждаваме само на борда на някое механично творение — сънят на съвременния човек. Присъни ми се, че пътувам във влак, сглобен от черни кости, с вагони във формата на ковчези, който прекосяваше една безлюдна Барселона, осеяна със захвърлени дрехи, сякаш телата, които ги бяха носили, просто се бяха изпарили. Ширнал се като тундра безпорядък от изоставени шапки и рокли, костюми и обувки покриваше улиците, потънали в тягостна тишина. Локомотивът изхвърляше следа от ален дим, който се разпръскваше в небето подобно на разлята боя. Тарторът, усмихнат, пътуваше до мен. Беше облечен в бяло и носеше ръкавици. Нещо тъмно и лепкаво капеше от краищата на пръстите му.

— Какво е станало с хората?

— Имайте вяра, Мартин. Имайте вяра.

Когато се събудих, трамваят бавно се плъзгаше към входа на площада в Сария. Слязох, без да дочакам да спре напълно, и се отправих към стръмната улица „Майор де Сария“. Петнайсет минути по-късно стигнах до моята цел.

„Каретера де Валвидрера“ тръгваше от една сенчеста алея, която се простираше зад подобната на замък от червени тухли сграда на колежа „Сан Игнасио“. Улицата се изкачваше нагоре към планината, заобиколена от двете страни с големи уединени къщи и покрита с килим от окапали листа. Ниски облаци се плъзгаха по планинския склон и се стапяха в лека мъгла. Поех по тротоара откъм страната на нечетните номера, като оглеждах градинските стени и решетките на вратите, опитвайки се да разчета номерацията на улицата. Зад тях се виждаха потъмнели каменни фасади и пресъхнали фонтани, заседнали сред буренясали пътеки. Изминах един участък от тротоара под сянката на дълга редица кипариси и с изненада видях, че номерацията скачаше от 11 направо на 15. Объркан, аз се върнах по стъпките си назад в търсене на номер тринайсет. Вече бях почнал да подозирам, че секретарката на адвокат Валера е излязла по-хитра, отколкото изглеждаше, и ми е дала фалшив адрес, когато забелязах една алея, който се отклоняваше от тротоара. Тя бе дълга почти петдесет метра и стигаше до тъмна решетеста врата, образуваща гребен от копиевидни метални пръчки.

Тръгнах по тясната павирана алея и се приближих до вратата. Буйната и занемарена растителност на градината бе пропълзяла от другата страна и клоните на един евкалипт стърчаха между пръчките на вратата, подобно на умоляващи ръце, промушили се през решетката на килия. Отмахнах листата, които покриваха част от стената на оградата, и пред погледа ми се откриха букви и цифри, издълбани в камъка.