Карлос Сафон - Играта на ангела

— Защо го е сторил?

— Заради всичко онова, което вече ви разказах. За да избегне слуховете и да запази чист спомена за приятеля си, предполагам. Истината е, че никога не ми каза защо. Баща ми не беше от хората, които са склонни да дават обяснения за действията си. Имаше си причини — и то основателни, в това не се съмнявам. Двамата с дон Диего бяха не само съдружници, но и големи приятели, тъй че цялата тази история беше много болезнена за баща ми.

— Какво е станало с йезуита?

— Мисля, че е имал дисциплинарни проблеми със своя орден. Бил е приятел на отец Синто Вердагер и май е бил замесен в някои от неговите истории, нали ме разбирате.

— Екзорсизми?

— Празни приказки…

— Как може един йезуит, отлъчен от ордена си, да си позволи такава къща?

Валера отново сви рамене и аз реших, че темата е вече напълно изчерпана.

— Ще ми се да можех да ви помогна повече, господин Мартин, но не зная как. Повярвайте ми.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, господин Валера.

Адвокатът кимна и натисна един звънец на бюрото си. Секретарката, която ме бе посрещнала, се появи на вратата. Валера ми подаде ръка и аз я стиснах.

— Господин Мартин си тръгва. Изпратете го, Маргарита.

Секретарката кимна и ме изведе. Преди да изляза от кабинета, се обърнах, за да погледна адвоката, който седеше със сломен вид под портрета на баща си. Последвах Маргарита до изхода и точно когато вече затваряше вратата след мен, се обърнах към нея с най-невинната си усмивка.

— Прощавайте, адвокат Валера ми даде адреса на госпожа Марласка, но сега, като се замисля, май не си спомням добре кой беше номерът на улицата…

Маргарита въздъхна, изгаряща от нетърпение да се отърве от мен.

— Тринайсет. „Каретера де Валвидрера“, номер тринайсет.

— Разбира се.

— Приятна вечер — рече тя.

Преди да успея да се сбогувам, вратата се затвори под носа ми, тържествено и внушително като свещена гробница.

Когато се прибрах в къщата с кулата, вече гледах с други очи онова, което в продължение на дълги години бе мой дом и мой затвор. Влязох през входната врата с чувството, че прониквам в пастта на едно същество, изградено от камък и сенки. Изкачих се по стълбището така, сякаш навлизах в неговите вътрешности, и отворих вратата на първия етаж, за да се озова пред онзи дълъг и тъмен, чезнещ в сумрака коридор, който за пръв път ми се видя като преддверието на един подозрителен и нездрав ум. В дъното, очертан от алените отблясъци на здрача, който се процеждаше откъм галерията, различих силуета на Изабела, която идваше към мен. Затворих вратата и запалих лампата в коридора.

Тя се беше издокарала като госпожица от сой, с прибрана коса и малко грим, който й придаваше вид на жена, по-възрастна с десет години.

— Изглеждаш много хубава и елегантна — казах аз хладно.

— Почти като някое момиче на вашата възраст, нали? Харесва ли ви роклята?

— Откъде я измъкна?

— Беше в един от сандъците, дето са в стаята в дъното. Мисля, че е била на Ирене Сабино. Как ви се струва? Седи ми като излята, нали?

— Казах ти да извикаш монахините да дойдат и да отнесат всичко това.

— Така и направих. Тази сутрин отидох в енорийската църква и там ми казаха, че те не можели да дойдат да вземат каквото и да било. Ние да сме отидели да го занесем, ако искаме.

Аз само я гледах безмълвно.

— Това е самата истина — настоя тя.

— Свали тая рокля и я остави там, откъдето си я взела. И си измий лицето. Изглеждаш…

— Като фльорца? — довърши Изабела.

Поклатих глава с въздишка.

— Не. Ти никога не би могла да изглеждаш като фльорца, Изабела.

— Естествено. Затова ви се нравя толкова малко — промълви тя, като се обърна и тръгна към стаята си.

— Изабела — извиках аз.

Тя понечи да се прибере, без да ми обръща внимание.

— Изабела! — повиках отново, повишавайки тон.

Хвърли ми един враждебен поглед и захлопна вратата. Чух, че започна да мести разни неща в спалнята си, и се приближих до вратата. Потропах с кокалчетата на пръстите си. Никакъв отговор. Потропах отново. Пак нищо. Отворих и видях, че Изабела събира малкото вещи, които бе донесла със себе си, и ги слага в чантата си.

— Какво правиш? — попитах аз.

— Отивам си, ето какво правя. Отивам си и ви оставям в мир. Или във война, защото при вас никога не се знае.

— Мога ли да попитам къде ще отидеш?

— Вас какво ви засяга? Това реторичен въпрос ли е, или ироничен? На вас, естествено, всичко ви е все едно, но нали аз съм си глупачка, не мога да направя разликата.